club50plus.bg

                                                                                                                                    На сестра ми, Златка
                                        
 9,30ч.
Първи впечатления 
  
   От автобуса слязоха хванати за ръце.Дори не усетиха петте часа път от София до Созопол. Запознаха се на гарата. Дидо имаше най-топлия глас, който бе чувала.Очите му я поглъщаха с възторг.
-    Първо ще ти покажа стария град!
Ани кимна и цялата грейна.
-    Ще минем на завоя край музиканта. Може да си идвала преди година, преди пет, винаги си е тук и свири. После е амфитеатъра, но там ще идем довечера – все има някакво представление...
          Ани внимателно наблюдаваше Дидо. В зениците му играеха слънчеви отражения.
-    Хайде, бързо! Ето по тези калдаръми ще се спуснем чак до морето!
Дидо обгърна раменете и, леко я целуна по бузата.Ани отвърна.
-    Чакай! – извади фотоапарата – Кажи ми, ама без много да мислиш! Какви са първите ти впечатления от Созопол?
Момичето пое въздух веднъж, втори път.Потопи се сред точиците на топлите му очи.
-    Да?!...
-    Ами, вече зная защо хората се чувстват така не повторимо, защо обичат да идват край морето – усмихна се – вкуса на любовта е навсякъде.А иначе...аз съм родена в Созопол, идвам при нашите...само уча в София.

  жега  14, 40часа
                                      

  От очите на Савина потекоха две големи сълзи. Загледа се в тенджерата обърната на тревата. До нея се търкаляха двайсетина кочана царевица. Стомахът силно я присви, напомни, че не е хапвала от вчера. Слънцето силно я опари.
   Завчера Симо, мъжът и, каза че ще я води на море. Имал и нещо намислено. Първо и обясни, трябва да идат до нивата на Ешер. Ще наберат мамули, рано сутринта ще ги сварят в голямата тенджера и – в Созопол! Десетина километра са. А там за нула време ще ги продадат.Те, туристите , лапат всичко. Пари ще има и за тях, и на децата армаган ще занесат. Пък и откога мрънка – искала да иде на морето...
   Някъде по обед пристигнаха. Беше прималяла от умора.Тенджерата носеха двама помежду си, сменяха си ръцете, ама само как тежеше...Симо рече да останат  до алеята на парка. Край тях се продаваше какво ли не – пресни бадеми, чирози, скариди, бонбони. Е, и царевица имаше .А колко много хора!Щъкат напред-назад. А тях сякаш никой не ги забелязваше. Слънцето неудържимо прежуляше, а проклетият стомах безмилостно просеше своето.
   След около два часа Савина се накани да помоли Симо – нека си вървят. Не е редно да му противоречи, знаеше от млада, ама...Той също гледаше намусено. Кожата на лицето му съвсем потъмня.
-    Дайте ми две царевици.
 Савина подскочи. Момчета на 14-15 години стояха пред тях. Симо пръв се окопити. Ловко бръкна, извади и сви в хартия кочаните. С театрален жест отърка в брадата си банкнотите от два лева и още по- сръчно ги тикна в джоба на отърканите джинси.
-    Видя ли, ма? – светна алабастровото му лице.
 Савина се усмихна свеждайки глава. ”Ха дано!Колко му е още десет-двайсет да се изредят. Пък тогава...Ех!” – размечта се жената.
-    Абе вие документи имате ли?
  Савина подскочи и плътно се скри до рамото на мъжа си.
-    И кой ви разреши без санитарно разрешително ей тъй да продавате царевица? Цигански работи!
  Един полицай викаше по тях. Дойде втори.После трети. Симо се защитаваше, псуваше, проклинаше...Първият полицай ритна тенджерата в тревата. Сега Симо го обърна на молба, ама май че закъсня...Другите двама му щракнаха белезниците и го поведоха „ за справка”. Бяха забравили в бързината дори лични документи да носят.
  Савина пресегна, взе една царевица от тревата. Захапа. Обърса една сълза. Отново захапа. Проклетият стомах не мирясваше. И парите останаха в Симо. Почти оглозга кочана.
-    Като ми викаше мъжът ми, че морето не е за всеки, що не му повярвх – пресегна да вземе още една царевица – Боже, каква жега!Сега да има и нещо за пиене?

    няма как да не дойде  
    22:45

  Нощният здрач притисна старата созополска къща. От морето подухна. В градината птичка изпърхоля, а баба Милица само придърпа елечето на гърба си. Седеше на малко столче, опряла гръб в стената, а погледа и не изпускаше високия дувар и портата.Изведнъж тя се отвори и голяма черна сянка я изпълни.
-    И кой си ти, бре? – жената се стресна.
-    Аз, бабо Милице...аз...Илия...
-    Какъв Илия, бе?
-    Ами от горната махала, знаеш и баща ми – Станко?Не се плаши!Бях в стария град по работа, окъснях...
-    Ама как си се пременил, бе момче!И що така изглеждаш?
  Мъжът смутено пристъпи от крак на крак.От глава до пети беше в черни дрехи. Носеше и черен цилиндър, в ръцете му четка, а през рамото няколко метра тел.
-    Аз съм все едно коминочистач, бабо.
-    Ами ти не си такъв, бе Илийчо? – още по-вече се зачуди жената.
-    Е-е-е, да!То е нещо като костюм.
-    И защо ти е?
-    Ами...бизнес...такова...
-    Що рече?
-    Виж, означава работа. Вървя си по улиците край морето, усмихвам се и се здрависвам с хората. Казват, да те докосне коминочистач, било на щастие.Обикновенно ми се радват. После свалям цилиндъра – и кой каквото ми даде. Това е моята работа!
-    А-а-а, то и моят Миленчо все не идва щото имал работа, ама аз го чакам.Туй лято и туристи не съм имала.То като си дойде момчето ми, къде ще спи? Ама ще си дойде, знам аз.
Мъжът пристъпи още малко. Познаваше я от дете. От години живееше сама в старата къща. Говореха, че не е с всичкия си след трагедията .Синът й бил рибар.
-    То, много закъснях, ама ако може само да преспя, утре рано си отивам!
-    Ей там, под асмата, има миндер. Ще ти дам едно одеало. – жената стана за да влезе в къщата – Коминочистач, викаш. Здрависвал се с хората за пари .Работа било...
   Илия приседна. Не че беше очаквал кой знае какво, но отдавна го бе намислил, да си намери квартира в стария град, ама как да и обясни на тази изкуфяла старица, че нейният Миленчо от години морето си го е прибрало и...
 - Ето ти одеалото.И ако се върне сина, веднага да те няма!
 - Дадено!
  Баба Милица пак приседна на столчето. От тъмното и от асмата портата съвсем не се виждаше.”Ще си дойде, не може да не си дойде”. Въобще не усети хладния морсики бриз нито равномерното похъркване откъм миндера.

    Бяхте ли в Созопол това лято? Морето и старите къщи умеят да разказват. Не можах да им устоя.
         Догодина ще ида пак, слуша ми се.

♦ Материалът е изпратен по инициативата Стани Четен Автор