club50plus.bg

Едно пътуване към видимата невидимост

Последните десет минути преди лягане са строго лични при всеки човек. Воаяжът от кухнята, през спалнята до разстланото легло, е момента на отърсване от цялото ежедневие. А когато се случи и петък, с привкус на съботно-неделна почивка, мислите ти лениво се влачат ведно с домашните пантофи, през задължителното запасване с долнището на пижамата.
Тъкмо държа завивката и се каня да я метна през глава – внезапно, остро дрънчене ме кара да приклекна. Втори звън!...Трети?!
Повличам чехлите към кухнята. Звъни стационарният телефон! Преди четири месеца подписвах договор за мобилния си апарат и ми предложиха да прикрепят опция: домашен телефон-подарък, за същата цена...изобщо бля-бля-бля...Струва ми се, в магазина демонстрираха как грачи тази моя нова придобивка, но от тогава до момента, за пръв път го виждах в работен режим.И кой ми кажете, в днешно време използва стационарен телефон?

- Т-ъ-ъ-р-р-р-р... - след осмото придрънкаване, посягам с всичка сила да „смеля" нахалника.
- Уф, най-после! – извира от слушалката. – Таньо, нямам време! Само ти единствено можеш да ми помогнеш! Така-а...трябва ни една малка икона, едно бяло цвете, два плика и парче восък! Запомни ли?
- К-какво! – не знам как се получи, но с едната ръка държа слушалката, а с другата повдигам проклетото пижамено долнище.
- Въобще не съм се и съмнявала, че ще се съгласиш.То-о... и за тебе може да ти е от полза, нали пишеш някаква книга?...Хайде сега чао.Чакай ме!Имам страшна нужда от приятел, чеденце, разбираш ли?
Полека затварям проклетия стационарен телефон. Свободния му сигнал ми пили нервите. Придърпвам стол, за да се тръшна и обветря. Гласа беше на Дора, приятелка от студентските години. Всъщност, аз бях първи курс, а тя току-що завършила когато се запознахме, затова съм и вечното „чедо".И кога бе това?...Ами-и... В миналия век, естествено! Преди двайсет и пет...трийсет години. Да, някого бяхме неразделни, но държавните ни промени и елементарните битовизми..."Как може да се промени човек, мърморя си. Дали пък е от грижи по много възрасни родители?...Не беше ли казала, че отива да живее на село при тях?" Присещам се и за друго – ами ако я изнудват? Какво искаше – икона, цвете...бяло да бъдело!..."Пълни глупости!", изпъвам се в леглото.Усещам топлина в гърдите."Милата тя, не ме оставя вътрешният глас, ами ако е някакъв постравматичен стрес и наистина се нуждае от приятел"

Редът на мисли ме запраща от съжаление към евентуално болната приятелка до противоположното негодувание от бруталното среднощно звънене. Кога съм заспала остава тайна, но звънецът от входната врата с бойния си повик трудно достига до съзнанието.
Безумно ми се спи. Очите ми парят и просят да си останат затворени. За съжаление, този който виси пред апартамента, не мисли така.
Когато отварям, Дора ме помита с поривист жест.
- Хайде бе, чедо! Мислех – чакаш! А ти?...
- Що не поседнем и обсъдим, а?... – с усилие се старая да съм дипломатична – Пет сутринта е! – чувствително повишавам глас.
- Танюш, ти си единствената от приятелите ми с абстрактно мислене! – изплаква тя – Трябва ми помощ?... И то точно днес!... - гледа умоляващо - И утре се прибираме! – довършва.
Вторачила съм се в нея – изглежда си съвсем наред! Туристическо яке над памучна блуза, прав клин в маркови маратонки. Косата, много изрусена, както винаги, с небрежно-елегантна прическа."Нищо, ама съвсем нищо и няма – казвам си на ум – Винаги е изглеждала по този начин"
- Вземи си само анцуг и здрави, равни обувки. Прибави малко бельо и ти стига! – Дора държи дръжката на бравата от входната врата.
- Къде, на бабината си си хукнала посред нощ! – избухвам яростно – Какво ти става? – знам, че не я обиждам.Толкова отдавна се познаваме, все едно крещя на второто си аз.
- Чеденце, на-ла-га се да стигнем преди обяд до Дяволския мост. Ъ-ъ-ъ...в колата ще ти обясня! – гласа и е спаднал с много октави надолу и ме залива с ужасно страдащ поглед.
- Я, пак?...Какъв сега е пък този мост?... – визирам я с присвити очи.
- Дяволски – отговаря без да се впечатли – Намира се до град Ардино. А то е до Кърджали. – единият й крак е отвън през прага – След десет минути да си в форда.Чакам те!
Дора тръшва вратата, а аз изкрещявам:
- На кое викаш форд, бе? На онова дребно недоразумение в автомобилната индустрия, дето за по-внушително го кръстили на богинята Ка? - не знам защо, но се преобличам трескаво-злобно – И какво искаш да ми кажеш? – продължавам да дудна – Тази твоя кола-играчка може да превземе триста и кусур километра до обяд? Ха, не ти вярвам!

Когато се материализирам на седалката до Дора във великия и автомобил, в знак на протест, решавам да мълча. Ей така, дума няма да обеля докато тя не ми се изповяда. Нека да разбере – приятел съм и това означава: готова на всичко. Но пък „всичкото", би трябвало да има граница, майната му!
Най-странното е, че и тя мълчи. Шофира внимателно, но бърза. Изпреварва обмислено и непрекъснато следи огледалото за обратно виждане.
Към шест и половина се развиделява.
- Що не пуснеш парното? – не издържам.
- Нямам... - отговаря, но тона и не е извинителен – искаш ли да караш ти? От вчера не съм мигвала.
- Може – съгласявам се – А ти кога най-после, ще ми кажеш какво точно?...
- Какво ми се е случило ли питаш?
- Крайно време е, не мислиш ли?
- Искам да видя нещо което е хем не видимо – хем видимо...

Да пипна нещо което е и материално и...го няма същевременно!

Не мога, а и не искам да прикрия надсмешката в гласа си:
- И какво сега?! Тръгнали сме по никое време да доказваме как тази взаимно изключваща се игра от думи съществува на онзи мост?... Това ли ми казваш?
- А-ха!... Затова са го кръстили Дяволски – без ни най-малко да се засяга отвръща Дора, после плавно натиска спирачката, за да отбие встрани, поглежда ме и довършва – Чеде, докато караш от напрежението, няма да усещаш студа, а аз през това време ще си подремна отзад, нали ти казах, от вчера съм на полусъединител. М-м, наскоро загубих нещо много ценно... Като стигнем там, може би ще получа отговори! Мостът е много стар и не са го кръстили случайно Дяволски. Нали знаеш – народа никога не казва нищо излишно!
- И колко е стар този твой мост? – паля колата.
- На пет века! Но е построен върху друг датиращ от римско време преди има-няма 7000 години.
- Аха, и ние с теб какво? Носим му икона за освещаване и бяла китка да го закичим?
Без мислено е да продължавам с заяждането. Дора се е сгушила на задната седалка и спи. А на мене ужасно ми се пие кафе. За едно съм съгласна с нея – зад волана никак не е скучно. Пътищата в Родината ни са изпитание и за ума и за сетивата. Почти на мига се стоплям.
Малко преди единайсет съм в Ардино. Паркирам пред първото заведение. Вече съм и гладна.
- Танюш, нямаме никакво време! После ще ядем. Най-късно в дванайсет без пет – задължително трябва да сме там!
Дора безцеремонно ме избутва от шофьорското място и насочва колата към път обозначен с голяма кафява табела. На табелата пише: Дяволски мост-10км.

следва тук