club50plus.bg

Бургундия може да се разгледа и от палуба

Всеки изпитал удобството, но и неудобството, на услугата „All inclusive“ със сигурност ще се замисли за нещо по-романтично от хранене под строй в определен час и отнетата свобода на индивидуалното преживяване. Това беше моята причина да се впусна в груповата авантюра „Една седмица с лодка по канал в Бургундия“.

Като всички недоверчиви към себеподобните българи, единодушно решихме да не използваме роден туроператор, а да резервираме лодка направо от собственик. При това лодка е много относително казано, защото това, което намерихме, за нашите разбирания си беше чиста яхта.

Набързо спретнатият ни екипаж от 8 души се зарови в двата сайта на препоръчаните френски фирми les Canalous и Holidayboat. След дълго проучване и консултиране се спряхме на лодка модел Tarpon 42. Красавицата побираше 10 души в 4 каюти с 6 единични и 2 двойни легла и беше с внушителните размери от 13 м дължина и малко повече от 4 м широчина.

Противно на очакванията, наемът, платен в последния момент, се оказва доста по-изгоден от варианта да ангажираш лодката месеци предварително, както е при самолетните билети например. И извадихме късмет, защото едната фирма разполагаше със свободна яхта.

Така, вместо 3500 евро за седмичен наем, ние броихме само 2600, в които беше включен и 30-минутен инструктаж за управление на плавателното средство. Цената си е истинска сделка. За сравнение по-малките лодки за 3-4 души вървят по 1200 евро на седмица в разгара на сезона.

След това избрахме и едноседмичния маршрут: 146 км от Понтайе сюр Сон до Ла Трюшер по канал, наречен Льо пти Сон – по аналогия с река Сон, в която и се вливаше при финалната точка на пътуването.

Оставаше да се доберем до Понтайе сюр Сон. Спестените пари от наема на лодката отидоха за по-скъпите самолетни билети до Париж. Все пак няма как да резервирате 8 билета от нискотарифна авиокомпания седмица преди полета.

Същото неудобство срещнахме и в Париж пред гишето на скоростния влак, с който възнамерявахме да се придвижим до най-близкия до нашата яхта град – Дижон. Ако бяхме запазили билети месеци предварително, щяхме да ги купим за по 20 евро на човек. Цената им в момента беше неколкократно по-висока, затова единодушно се спряхме на варианта с кола под наем – взехме един прекрасен миниван за 250 евро на ден.

След 370 км шосеен път се изсипахме на малкото пристанище в Понтайе сюр Сон. Някой обаче трябваше да предаде минивана в Дижон на около 30 км и после да се върне с автобус – нямахме ни най-малкото намерение да плащаме цяла седмица рента а кар. Ако бяхме със собствен автомобил, служителите на фирмата с лодките щяха да го съхраняват и да го докарат до крайната точка на пътуването ни, Ла Трюшер.

След това импровизирано, но в крайна сметка успешно транспортиране, се съсредоточихме върху същинската ни цел: предстоеше курсът за експлоатация и управление на яхтата.

Въпреки притесненията ни, че за първи път се качваме на такова „нещо“, се оказа, че за придобиването на правоспособност не са необходими някакви предварителни умения. С изключение на обяснителните думи за вида на двигателя, курсът е изключително практически – как се пуска газта на печката, как се проверява нивото на водата, откъде се захранва с електричество, един възел с въже, 15 минути „каране“ с инструктор и накрая някои тънкости при паркиране.

Половин час по-късно, излъчените на демократичен принцип трима капитани на лодката получиха своите „шофьорски книжки“ с валидност от една седмица и карта на маршрутa. Беше ред на великото товарене: 8 човека с по един сак, 4 наети велосипеда, храна, напитки...

Разстоянието от началната до крайната ни точка можехме да изминем и за двайсетина часа – достатъчно беше да не спираме никъде и да не надвишаваме максимално допустимата за френските канали скорост от 8 км/ч. Но къде щеше да бъде удоволствието от почивката? Затова всичко по реда си.

След като се разпределихме по каютите и се уверихме, че сме прикрепили достатъчно здраво велосипедите към палубата, се оттласнахме от брега, и първият новоизлюпен капитан подкарва лодката. С времето адреналинът от старта постепенно спадна, за да отстъпи място на организационните занимания.

Подредихме провизиите в хладилника, някой направи кафе на газовия котлон в миниатюрната кухничка и чак сега измерихме височината на тавана в каютите – около 1,90 м. За щастие никой не опираше в него и това беше достатъчно, за да се изстреляме отново на палубата. И веднага повод за снимки: от двете ни страни успоредно на канала вървяха черните пътища, по които преди два века коне са теглили натоварените със стоки шлепове.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

За разлика от водата в реките, тази в каналите не се движи от по-високо към по-ниско място, и яхтата може да се изкачва или да се спуска. Те действат като сухите пътища – пресичат реки или други канали, понякога минават под мостове, понякога над пътища или реки, и приличат на високи мостове.

Също като шосетата, каналите имат своите пътни знаци и указателни табели. Минавахме край гори и ливади, но пътят ни беше строго ограничен от каменното корито на канала, а да импровизираме паркиране със завързване за дърво не звучеше никак разумно, колкото и да ни привличаха местностите от двете ни страни.

Затова изчакахме до първия „паркинг“ по маршрута, където останахме и за първата си нощувка на вода. Така нареченият паркинг беше с капацитет за 5-6 яхти. Платихме таксата на служителя, а в замяна той захрани лодката с истинско електричество. Най-после щяхме да заредим телефоните и лаптопите, за да не се чувстваме като комуникационни корабокрушенци. А когато открихме, че имаме и интернет, и най-малката идея за разходка с велосипед из района беше отложена за следващия ден.

Усетихме истинската влага във въздуха и в ставите си чак на разсъмване. Тя бързо ни накара да се изнижем от леглата в ранен час. Теглихме чоп кои да яхнат четирите велосипеда и да отидат до близкото село за истинска френска закуска с франзела, конфитюр и прясно изпечени кроасани. Останалите си теглихме по един икономичен душ – все пак в резервоара имаше около кубик вода, а тази в канала беше с твърде съмнителен цвят.

Колоездачите се върнаха с пълни пакети и със снимки от селото. След като закусихме обилно и по френски, бяхме готови за втория плавателен ден. А това, което всички със сигурност щяхме запомним от него, беше първата ни среща с шлюзовете. Предварително знаехме, че по маршрута имаме шест от тях, но въпреки това, заставайки пред огромната желязна врата на първия, изпитахме истинско страхопочитание.

Шлюзовете са съоръжения за издигане или спускане на плавателните съдове между участъци с различни нива на водата. Те играят ролята на асансьори, когато трябва да изкачиш или да слезеш на по-ниско ниво. Болшинството са автоматични, други се управляват от студенти през лятото, но нашият първи беше с истински стопанин – мъж на средна възраст със специална фамилна къщичка, непосредствено до шлюза. Посрещна ни като гости и отвори огромната врата, за да се промъкне лодката ни в самото съоръжение.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

Цялата вода във вътрешността на шлюза беше изпомпвана предварително, така че влязохме като „по капли“ в плитчината, която беше точно на нивото на водата, от която идвахме. Изправихме се пред нова врата, а зад гърба другата се затвори с остър метален звук.

Оказва се, че за да преминем безпрепятствено през втората врата, трябва да се качим нагоре с 3-4 метра. Някъде в ниското около лодката бързо нахлу вода, и се заиздигахме бавно до нивото на водата зад втората врата. Чак тогава тя се отвори и продължихме напред с пълна пара.

На излизане разбрахме, че шлюзовете имали работно време: от 9 до 12 и от 13 до 19 часа, а на национални празници не работели. До края не ни се случи да нощуваме пред портите на някой шлюз.

Третият ден посветихме забележителностите на брега. На фотоапаратите и камерите остана всичко, което ни се струваше историческо: от издълбаната в камък година на пускането в експлоатация на канала до паметниците на местните герои от Първата световна война. Фокусирахме и върху цветни селски къщи с мушката по верандите. Така дните започнаха да се редят, запълнени и с търсене на паркинг за през нощта, френска закуска на сутринта, снимки от палубата, табла и карти в каютите.

Неразделна част от пътуването ни станаха още две неща: мъчителните опити да произнесем името на всяко следващо село, както и импровизираните залагания за това дали ще ни спуска или издига следващият шлюз.

Случихме на хубаво време и не усетихме как едноседмично ни приключение свърши. Рутината от плаването, в която вече бяхме изпаднали, се разкъса чак когато нашият канал се сля с голямата, за нашите представи, река Сон.

Тук, както и в реките като цяло, ограничения за скоростта няма. Затова и си позволихме да ускорим темпото. Усещането беше като да излезеш от малък път на магистрала. А яхтата, която досега ни се струваше голяма, се изгуби сред останалите участници в движението.

Акостирахме в Ла Трюшер толкова заредени с енергия от емоцията на водното пътуване, че се отказахме от предварително планираната екскурзия в Париж. Позволихме си да помързелуваме в местно кафене, преди да хванем две таксита до Турню (на около 7 км), а от там – с обикновен влак до Париж.

В самолета всички заедно определихме преживяното по-скоро като романтична и спокойна ваканция, отколкото като авантюристична. След което започнаха да се прокрадват нови планове с предложения за по-голям екипаж и за поне още една лодка...