club50plus.bg

Автентичната история на храма Св. Иван Рилски Чудотворец

Манастирът Св. Иван Рилски Чудотворец се намира в Лозен планина на около 5 км югоизточно от Герман. Селото започва непосредствено от околовръстното шосе, а пътят към манастира е почти веднага вляво. Табелата, указваща посоката към него, е скрита между други две табели: „Сервиз Скания“ и „Хидрострой“.

До храма се стига по тесен, но все пак асфалтиран път, а пред високата зидана ограда винаги има поне десетина паркирани коли. Масивната дървена порта ни посреща с надпис „Добре дошли в светата обител „Св. Иван Рилски Чудотворец" и уточнява, че манастирът е отворен за посещение от 8 до 20 ч през лятото и от 8 до 18 – през зимата.

Има и още предупреждения: че в двора на манастира няма да ни допуснат, ако сме с неподходящо облекло, ако сме в нетрезво състояние, ако не сме православни, ако водим домашни любимци или ако сме дошли с идеята да отбележим някакво светско тържество на това място. Явно вече последното се е случвало, колкото и абсурдно да звучи.

Пушенето в Св. Иван Рилски Чудотворец също е забранено – на територията и около храма, жилищната част и прилежащите тревни площи и цветни градинки. Сред зеленината и под ромона на водата от каменната чешма цари пълно спокойствие. От уважение към светостта на мястото дори седналите на пейките отвън посетители разговарят шепнешком. И поглеждат укорително първо щракащия фотоапарат в ръцете ми, а после и мен самата...

Това, което прави впечатление още на входа на храма, са

трите огромни секвои

Двете са посадени в далечното последно десетилетие на XIX век, а помежду им са разположени църковните камбани. Третото дърво е вдясно от входа и според манастирската история е засадено лично от Цар Борис ІІІ в годината на раждането на сина му Симеон. 

Притворът на храма е изографисан от пода до тавана, а през отворената врата виждам висок и слаб свещеник с необичайна островърха шапка, който чете молитва на малко момиченце. Готова съм да снимам, но домакинът на храма ме спира на секундата с думите, че тук снимки не се правят и не се нарушава молитвата на отеца с подобни туристически действия.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

Търпеливо изчаквам да свърши молитвата на подаден ми от домакина неудобен дървен стол, както той сам го определи като

твърд, за да не се заседяват монасите много на него

През това време потокът от хора, които купуват свещи или дребни църковни сувенири от 60-годишния домакин Ангел Желев, не секва. Те се прекръстват се пред иконите, спират за момент пред свещниците и излизат заднишком.

Отец Теодосий приключва с молитвата. Изпитият вид и прозрачна кожа го доближават по-скоро до монашеството, отколкото до свещеничеството, но той е единственият, постоянно пребиваващ тук отец. Фактът, че е на половина руснак, на половина българин, даде обяснението и на лекото ми объркване от стила на шапката му.

Получавам неговото и на Ангел Желев благоволение да науча

историята на храма

А тя започва през Х век, по времето на цар Петър. Така манастирът се датира като един от най-старите в т. нар. Мала Света Гора, обединяваща православните църковни комплекси в софийския регион.

Като всяко църковно място, и това има своята мистика и предавани през вековете легенди. Най-разпространената от тях е, че това е районът на второто отшелническо място на Иван Рилски, още когато той не е бил Рилски, Свети или Чудотворец.

Мълвата за „пустинника" Иван, който увличал масите след себе си, стигнала до цар Петър. Той проводил свои приближени да го намерят и да го доведат в двореца – за да разбере владетелят къде е разковничето за славата на един отшелник и защо хората вървят след него. Иван обаче се изплашил и побягнал през Лозен планина.

И тук идва следващата легенда. Ожаднял отшелникът, и казал: „Боже, водица!" И в този час бликнало аязмото с лековита вода. Много хора смятат, че лековитият извор е в двора на манастира, но той се намира високо в планината, на около 700 метра над него.

Ангел Желев със съжаление ми разказва, че опитал да разшири аязмото, което с годините тече все по-слабо и по-слабо, но засега още не е успял да победи законите на планината. Във всеки случай храмът е изграден в прослава на Чудотвореца Иван и като благодарност към Бога, че го е пратил да мине именно от тук.

Манастирът Св. Иван Рилски Чудотворец е опожаряван три пъти,

но всеки път е изграждан отново

и то – в много кратък срок. Първият път е запален от кумански войски, които нашите царе били наели във войните срещу Византия. За втори път светата обител е опожарена след падането на Средец и оттеглянето на Иван Шишман през планината. Всъщност турците са смятали, че метохът е бил щаб на царските войски.

 

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

В средата на XVIIIвек манастирът е отново изграден, но и отново запален – от кърджалийски орди с цел плячкосване. След този пожар Св. Иван Рилски Чудотворец е направен според турските изисквания – малък, вкопан в земята и на височина не по-вече от качен на кон човек.

Сегашният си облик

с три дървени купола и двускатен покрив манастирът придобива непосредствено след Освобождението. Иконостасът е завършен през 1886 г. и е дело на самоковските майстори Никола и Иван Доспевски. Освен разликата в стила на иконите между двата фриза, в горната част на иконостаса се виждат и елементи, каквито не съм срещала в никоя друга православна църква – чук и други дърводелски инструменти, които символизират изграждането на кръста. Има и две копия, напомнящи пробождането тялото на Исус върху Разпятието. До всичко това има и фигура на петел, която, според моя разказвач Ангел, изразява пророчеството на Спасителя, който казва на Петър, че преди да пропеят първи петли, той ще се откаже от него три пъти.

Вероятно много хора са виждали как свещеникът стои зад царските двери по време на служба, но едва ли някой е надниквал зад гърба му. А там има тежка каменна маса (престол), в чиито основи задължително са вградени нечии свети мощи. Не е ясно чии са мощите в престола зад царските двери на храма Св. Иван Рилски Чудотворец в Герман. Но за да има богослужение в една църква, там трябва да има мощи. Така с търсещ поглед забелязвам очертанията на дебелата библия върху масата, покрита с червена покривка. Зад нея е метална мощехранилница, в която обаче не се съхраняват мощи, а сухо причастие. Това причастие издържа по една година и се дава при желание на умиращ човек като последно.

За определен период от време манастирът е имал своя свещена реликва. Ковчегът, в който са пренасяни мощите на св. Иван Рилски от Велико Търново в Рилския манастир, е бил дарен на германския храм – като признание, че на това място светецът е прекарал част от своя живот.

Дървеният сандък е изчезнал по социалистическо време, когато манастирът е бил прехвърлен под шапката на Комитета за култура, а после и на Съюза на българските писатели. Но след някакви скандали – дали да се използва като музей, творческа база или нещо друго – портите на храма били... заковани. Междувременно изчезват и два сандъка с икони от храмовете на села, потопени под язовири. За най-лош период се смята времето, когато в манастирските сгради са били настанени 30 души от затвора в Казичане, за да отглеждат добитък в планината. Но метохът е възстановен в началото на 80-те години на миналия век и от тогава е действащ.

Другият важен факт в миналото и настоящето на храма е

връзката на Св. Иван Рилски Чудотворец със Света гора

Отново се доверявам на историята, разказана ми от Ангел Желев, според която, след първата национална катастрофа България купува жито с пари на Зографския манастир. По-късно, Андрей Ляпчев не връща дълга с пари, а с 8 манастирски имота – в София, в Пловдив и на други места, в това число и с Германския манастир.

В крайна сметка днес манастирът е подворие (филиал) на манастира Св. Георги Зограф в Света гора, като игумен му е игуменът на Зографския манастир. Това е и причината от Зографския манастир периодично да изпращат и други свещеници в помощ на отец Теодосий. А „командировката" им понякога продължава и по година-две.

На излизане от храма виждам нови хора да седят смирено до чешмата на двора. И макар че е 2 часа следобед в неделя, паркираните коли до оградата вече са се сменили няколко пъти. Тръгвам си с няколко тайно направени снимки и с впечатлението, че съм видяла част от Света гора – само на 15 километра от София.