club50plus.bg

В преоткриване на източнородопските съкровища 

Ивайловград, кацнал в най-югоизточната част на Родопите, гранично кътче на България, което посетихме в началото на май, е свидетелство, че пограничните райони са уникални и не приличат на останалите места в България. Ивайловград е толкова типичен, колкото са Белоградчик или Мелник, например. Не преувеличавам. Кръстихме нашето пътешествие „Индиана Джоунс в Източните Родопи”, защото се превърна наистина в приключение.

Започнахме пътуването си от Пловдив на път за Харманли, където се отбихме в посока с. Долни Главанак в община Маджарово. На невисок хълм, 2 км западно от селото се намира тракийски кромлех (от бретонски език crom – кръг, lech - камък) – култово мегалитно място от 8-7 в. пр. Хр., наричано още Българският Стоунхендж (вторият, намерен по-късно край Приморско кромлех, журналистите също нарекоха така, но това е само от безсилие, но не на езика ни).

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

Кромлехът край село Долни Главанак е тракийско култово мегалитно съоръжение. Смята се, че е примитивен каменен календар от ранната желязна епоха – 8-6 век пр.Хр. Състои се от 12 вертикални пирамидално оформени 1,5-метрови каменни блока с неправилна форма (камъните на Стоунхендж са с правилна форма), които описват неправилна окръжност с диаметър 10 метра (Стоунхендж е с диаметър 100 м). Запазени в изправено положение са 9 вертикални блока, а три са паднали близо до мястото си. Между вертикалните блокове хоризонтално са положени други по-малки. В смятаното за свещено пространство вътре в кръга жреците извършвали ритуални действия и през късната желязна ера до 1 в. пр. Хр. Свидетелство за това са откритите през 1999 г. глинени съдове и метални предмети. Мястото е почитано и през Средновековието, но историците трябва да кажат точно за какво е използвано.

На юг от кромлеха на 20-ина метра се намират 2 по- малки съоръжения с диаметри 5 м и 3 м, където са открити останки от детски погребения.
Смята се, че тези кръгове е разпръсвана пепелта на починали деца или млади хора, чиито тела са били изгаряни на друго място.

Находката стана част от европейски проект за съхраняване на културните паметници. Преди да стигнем до нея, минахме през малък туристически център с паркинг и информационни табла, направени с европейски пари, които разказват историята на откритието и накъде да тръгнем, за да стигнем до кромлеха. Въпреки че беше Гергьовден, а нали по празник музеите трябва да работят, центърът беше заключен. Иначе личеше, че грижовна ръка е изградила мостче и приятен чакълест път през дъбовата гора, завършващ със стълби с перила до малко възвишение над селото.

|||| Находката ::

Маджаровският кромлех е открит през 1998 г. д-р Георги Нехризов от Института по археология на БАН, докато е извършвал теренни обхождания на територията на община Маджарово. Проучванията на находката са направени през лятото на следващата година. Според описанието на самия д-р Нехризов, документирането на пластовете, контекстите и обработката на материалите (от разкрития културен пласт) се е извършило по разработената от колектива компютърна система за полева археология. Наблюденията преди статистическата обработка на керамиката според него показват, че във всички пластове преобладават фрагментите от работените на ръка съдове от ранножелязната епоха. Прави впечатление твърде високият процент сред тях на частите от луксозни съдовете, често с богата щампована украса. На второ място се нарежда керамиката, работена на ръка и на грънчарско колело, от късната желязна епоха. Интерес предизвиква наличието в горните слоеве на фрагменти от средновековна керамика от ХІ–ХІІ в. Освен фрагментите от глинени съдове бяха намерени изцяло запазена бронзова фибула, част от желязна фибула, бронзова игла, железни остриета и пирони.

{/magictabs}

На другия край на с. Долни Главанак, откъм с. Голяма долина, стъпихме на ключовия римски път, свързвал някога Одринското поле с вътрешността на Източните Родопи. Походихме по големите закопани в земята широки камъни, които са постлани през гориста местност.

Следващата ни спирка бе село Бориславци, разположено на брега на река Арда, където е устието на впечатляващия с размерите си язовир „Ивайловград”. Освен девствена природа и чудни гледки, тук се натъкнахме на самоделния

исторически музей „Христо Чолаков”

дело на самия Христо Чолаков, който в няколко кирпичени стаи подслонява предмети и сечива от бита на местното население от времето на основаването на селището в древността, разказва за трагичното избиване и разорение на тракийските и малоазийските българи и кланетата по река Арда през 1913 г., където, за разлика от трагедията Баташко клане, не едно, а 70 села са подложени на небивали репресии и унищожение – факти, които според създателя на музея, малко българи знаят и които са недостатъчно дискутирани и изследвани.

Музейната експозиция показва типични дрехи, носии и цървули, каквито носеха нашите пра-дядовци, стига до по-нови времена и припомня ламповите телевизори от 60-те и 70-те г., както и огромните радиоприемници от времето на зрелия социализъм. Накрая Христо Чолаков ни показа изключителното минерално разнообразие на региона, където е имало няколко мини за рудодобив край град Маджарово. Интересното е, че в рудодобива в този край са транспортирали рудата с камили заради издръжливостта им.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

Пътят до там

В ясния слънчев майски ден нашето пътуване придоби нов нюанс, когато преди да влезем в Ивайловград, трябваше да минем през язовирната стена, преградила пътя на р. Арда.

Изключително живописен път криволичи покрай язовир Ивайловград, който е разположен на 10 км северозападно от Ивайловград. По короната на стената минава пътят Ивайловград – Любимец. Хидровъзел Ивайловград е третата и последна точка от каскада "Долна Арда" (първо хидровъзел Кърджали, следва хидровъзел Студен Кладенец). Ако водата от трите водоизточника бъде изпусната със защитна цел, тя би потопила части от Гърция.

На хидровъзел Ивайловград има бариера също като на ГКПП и когато наближихме да влезем в Ивайловград,

полицай ни спря и провери документите ни за самоличност

както и тези на колата. Като че преминавахме границата с Гърция! Полицаят внимателно ни попита с каква цел отиваме в Ивайловград – проверка, която ми напомни, че по време на социализма градът е бил „закрит” и в него се влизало само с „открит лист” (официално разрешение) заради факта, че се намира в гранична зона. По подобен начин се е влизало и в Белоградчик, в Северозападна България, и в Мелник.

Дали защото е бил с особен режим на достъп, дали защото тук пазят своите реликви, хората на Ивайловград са учудващо непокварени и пазят морала. Местните разказваха, че спокойно може да оставите колата си отключена - няма кой да я открадне. Това ми напомни, че имаше времена, когато можеше цялата си къща да оставиш отключена и най-много някой роднина да влезе да си вземе яйца или сол, понеже му се свършили! Явно, в Ивайловград, който напомня село със своите селски дворчета и домашни животни в тях, тези нрави все още са живи. Хубавото е, че скоро ще можем и оттук да се излиза за Гърция – строи се контролен пункт „Славеево”, който ще възстанови богатата и свободна някога търговия между двете страни.

Въпреки че бяхме поуморени от дългото пътуване, все пак не се настанихме в хотела, а от Ивайловград продължихме към съседните села Долно и Горно Луково, известни с

причудливите бубарски каменни къщи

Докато през Възраждането основното препитание са бубарството и зеленчукопроизводството, сега поминъкът е тютюнопроизводство и сусамопроизводство. Благоприятното съчетание от средиземноморски климат и плодородни почви по долината на р. Бяла, определят отличните условия за виреенето на черничевата култура, употребявана за храна на копринените буби. А икономическите предпоставки са свързани с близостта на процъфтяващите бубарски и копринени центрове Одрин, Димотика и Софлу в миналото. Бубарството тук се запазва докъм 1980 г. Днес единствени неми свидетели за богатите бубарски фамилии в началото на ХХ в. са големите, сега пусти, бубарски къщи в Долно Луково и съседните села – Одринци, Сив кладенец, Мандрица и Горно Луково.

Когато пристигнахме на площадчето в Долно Луково (в миналото наричано Голямо Суванли), имаше обичайната селска седянка на близки и приятели, които ни упътиха как да намерим пенсиониралата се вече учителка по български език, която да ни отвори църквата „Св.Св. Константин и Елена”. Тя ни разказа забележителната история на борческото изцяло българско село, където не смеел да замръкне турчин. Като предпазна мярка да не попаднеш в ръцете на турчин при залез са „тоалетните” в кирпичените къщи – не отвън на двора, а на нивото на втори етаж в задната част на къщата.

През 1806 г. с дарения на местните жители за една седмица е вдигната

църквата „Св.Св. Константин и Елена”

уникална вкопана църква, която отвън е така дегизирана да не бие на очи пред турците, че може да бъде объркана със селскостопанска постройка. Градежът на църквата е от плоски речни камъни, между които е закодирана годината на построяването и е втъкан бял архангел. Дърворезби и стенописи от неизвестни майстори резбари и зографи стъписват всеки, който прекрачи прага. Сцени от Библията, ликове на светци и светици са изрисувани с растителни бои, поради липсата на други, но краските стоят непокътнати. В светая светих на олтара има кръгъл кладенец, какъвто имат много малко български църкви. Иконите на олтара са на 600 години, но сякаш са рисувани в наши дни. Църквата има мъжко и женско отделение, като в последното няма стенописи, за разлика от богато украсеното мъжко отделение.

Върху вградена на пода пред олтара каменна плоча има уникални надписи на старогръцки, на която са увековечени имената на ктиторите на храма. След като са преведени от специалисти се установява, че върху плочата са имената на поп Димо, Милоулу, Христо, Гемиджоулу Вълчо и датата на освещаването 16 март 1806 година. Открита и още една плоча с надписи в женското отделение на църквата, но те още не са преведени. Църквата няма камбанария и до 1950 г. дървено клепало, окачено на един от високите дъбове около храма, зовяло миряните за молитва.

Нещо магическо имаше в съседното село Горно Луково. Сякаш времето беше спряло, а притихналите, опустели каменни и кирпичени къщи „разказваха” истории от миналото. Видяхме само двама обитатели на този оживен някога край, който е търгувал усилено с Гърция и Турция. Тук се натъкнахме на доста по-голямата в сравнение със „Св. Константин и Елена” църква „Св. Архангел Михаил”, но беше затворена. До входната й врата имаше мраморна плоча с глаголически текст. До църквата стърчеше голяма камбанария – ансамбъл достоен за всеки значим исторически паметник!

След от около 8 часа препускане с колата из тези места, накрая по тъмно пристигнахме в чистия и уютен семеен хотел „Балабановата къща” в Ивайловград. Отсреща в тъмнината просветваше съседният гръцки град.

снимки авторът