Изкачване - на път за Рилските езера

Едно пътешествие в Рила планина

Ненавиждам се заради слабостта да стана в два и половина от леглото и потърся нещо сладко за ядене. Мислех, че съм се отървала от натрапчивия порок. Седем месеца откакто не съм го правила. Но в момента се налага по някакъв начин да избягам от леко полегатите сини очи на Ели.Те са навсякъде из тъмната стая. Гледат ме не мигащо и просят помощ. Не ме остават и за секунда. „Ако ги прогоня... биха могли и да угаснат?”, за кой ли път се убеждавам на ум. „Завинаги!”, допълвам. Точно мисълтта, едни четиригодишни очи да се затворят с мое позволение е нагнетило всичките ми усещания. Затова съм и будна. И си искам проклетото сладко.

- М-м-мъъ... Нушо-о... – Радин се завърта цял в леглото – Ти-и-и...м-м-м... – примлясква и кротва.

Спи си човекът. Какво има да го тревожи?... След днешния ден... След неадекватното му държание...Ставам, сипвам си чаша вода. Седя нарочно с гръб към спящия. Вторачена съм в ключовете на колата.Тя си е лично моя и нищо не ми пречи да тръгна веднага. Кое ме задържа? Вдигам очи към тавана. Очите на Ели ме визират. Извръщам се. Те също...

- Да му се не знай ... – пъшкам.

„Пие ли ми се още вода?”, свивам рамене. „Откъде да знам!”

Не казвам, че се страхувам от лифта, но подтискащо безшумното преминаване над върховете на достолепни педесет-шестдесет годишни борове, люлеейки крака в празното пространство на откритата вагонетка, предизвиква неволна вълна от не определена енергия. Плътно притисната до Радин, зяпам обгръщащата ме панорама.Той прилежно запечатва видяното с фотоапарат, а аз опитвам да разсея адреналина от изумителната красота. Намираме се на път за Рилските езера. Пътуването с въжен лифт от Паничище до хижа Пионерска ни спестява четири-пет часа интензивно изкачване.Като гледам стръмните пътеки, преминаващи под краката ни, и как не са обезопасени, мълком се съгласявам с моя любим повтарящ многократно:” Ти си така пухкава и спъната в краката, че ни трябват три дни, да се покатерим по маршрута, дундо!”

Всъщност, цялата идея за пътешествието ни е на Радин. От два месеца е разпънал географска карта на стената, точно срещу масата на която се храним, и горе-долу всяка вечер обсъждаме пътя и предстоящото преживяване. Нито аз, нито той, сме идвали в Рила и на езерата, затова лакомо консумираме всяка информация. Естествено, първоизточник е компютърът и прилежащите форуми. Здраво стискам лакътя на Радин, въртя глава от изток на запад и обратно, подтиснала възторга да не прелее във вик. Нищо от прочетеното у дома, от видяното на монитора не може да се сравни с действителността. Половинчасовото изкачване с лифта на височина до две хиляди и сто метра е блаженна храна за очите. Безбрежният океан от хребети разстлани до хоризонта, ефектното преливане от зелени в по-зелени, а понякога черни нюанси, тук-там изпъстрени с бели петна, вероятно сняг, наелектризира апетита сам да се поразходиш из необятното.

- Ей, Нуше, Нуше-е... ако не бях аз, да те доведа-а... – мърмори Радин – Голяма си патка!... „Искам на море!” викаш... Я се огледай, момиче! Поеми дъх, изпъчи се и дай едно: Е-еаа-а-аа-е-у – хоооо-о-о!...

Крясъкът на Радин е неочакван. Спонтаното, мутирало врещене ме сварва не подготвена. Чистият въздух силно изкривява възторга, за да се чуе дивашко, продължително ръмжене. Затова и поглеждам назад.В следващата люлка от лифта са Недко и Лана. Те са наши приятели, решили в последния момент да дойдат с нас. Недко е съученик на Радин от детството и аз, макар и никак да не го одобрявам, той задължително вечно гравитира около нас. Лана, или съкратено от Елана е ... просто поредната бройка на неприятника Недко. Забелязвам как двамата стоят на прилично разстояние един от друг и зяпат в противоположни посоки. Те са силно отегчени и нищо не възприемат от щедрата, безумна хубост стелеща се под краката ни. Повдигам вежди изумена от видимата им скованост. Сещам се, че преди да се качим се препираха от чий бюджет да мине цената на лифта, но пък чак толкова да ги държи раздразнението от тъпия пинтирлък? Завъртам се напред и думите на класика „за разните хора и разните идеали” прилепва към ситуацията.

„Какво съм се вторачила в подробностите? – нареждам си мислено – Средата на юли, ден направо по поръчка – слънчев и безоблачен.Аз съм с най-скъпия си човек. Предстои да видим нещо уникално...Какво съм се размислила такава!” Слизаме, но Радин продължава да тормози фотоапарата упорито. Опитвам да го придърпам по-близо до себе си. Харесвам брадясалата му буза. Ще ми се да се обърне цял към мене и просто... да ме прегърне.

- Уфф, бе Нушо-о... Стига си се разцапвала пред всички – протестира той за да довърши поучително – Айде, стягай се! Да не си въобразяваш, че Езерата ще са под носа ти... Има да вървим докато изпръхнеш!...- Обръща гръб и хуква по пътеката покрай хижата. Върволицата от туристи се е разделила на две. Едните заобикалят от дясно и се отправят по отвесна пътека към плато в далечината, другите минават от ляво, за да продължат през хълмиста, пресечна местност, със слаб наклон и разхвърляни камънаци. Нямам много време за озъртане. Навеждам глава и се опитвам да догоня Радин. Той задължително е на най-стръмното. Недко без усилие го настига и се изравняват, а ние с Лана кретаме на доволно разстояние. След двайсетина усилни минути катерене по глинесто-червеникавата прекалено наклонена пътека, моята спътничка не се сдържа:

- Абе, къде са тия прословути езера?... Докога ще бъхтим из баира!

Малката ни група спира. Всички търпеливо обясняваме на Елана, че сме още в самото начало. Седемте карстови езера в Рила са на различна височина и разстояние. При професионално, туристическо изкачване са необходими за обхода им около три часа, а на нас...Е, горе-долу – двойно!

Тя ни гледа съкрушено.

- Долу, в хижата имаше барче, видяхте ли?... Чудя се, дали да не се върна и му цапна една биричка докато ви чакам да се приберете?

- То-о-о... Както си решиш... – Радин намества раницата на гърба ненужно, гледа към Недко – Всеки е за себе си...Щом искаш... – обръща се към мене, търси опора -. Нушо, ти си с нас, нали?... Знаеш го: напред и нагоре, а?

Налагам си усмивка. Едва днес разбрах какво е да мъкнеш товар на гърба си. Презрамките ми убиват, едната маратонка – също! Но ми е най-трудно със слънцето. Врата и ръката, до късия ръкав на тениската, са се зачервили, парят и ме наболяват. Сигурно и носа ми е зачервен, няма обаче начин да го видя.

Часът е едва десет и половина. Около единайсет и двайсет бодро крачим по хоризонталното плато. То е с дължина около километър. От ляво се открива не виждана панорама. Редуват се в низината Рибното езеро, Близнака, забелязваме и част от Детелината. Над тях се извисяват върхове надиплени не повторимо от щедрата ръка на Природата.

- Като превалим от другата страна на билото, там трябва да е езерото Бъбрека – Радин ни обяснява, защото туристите са направили широка просека и ние сме се изравнили в редица – там ще спрем и се си починем. С Нуша носим за хапване. Трябва да си подкрепим волята.

- Е-е, и ние носим сандвичи. Около езерото има страхотни зелени поляни, ще се опънем за малко – казва Недко. – И двете ни жени се скапаха, Рад! – не проумявам защо гледа мене.Муцуната на Лана е камена.Върви и сумти. Сякаш не съществува сила да я спре и се озърне.Аз пък, с всичката си воля подтискам желанието да споделя как ужасно ми пари на врата и особено на едната ръка изложена пряко на косите слънчеви лъчи. Старая се да не изоставам, но при моя ръст от един и шейсет, поели товара на близо осемдесет килограма, плюс торбеста раница върху гърба и увито на кръста зимно яке, резултата е разтеглив: от комично до плачевно. Въпреки всичко, цялото ми същество попива редуващите се пейзажи, готово да зацъка омаяно срещу вълшебната гледка. Мислено се връщам на видяното в Интернет. Първото от Рилските езера, което наричат Безимено, даващо начало на река Джерман, оттук не се вижда. Трябва да е някъде зад ония сипеи. Или греша? С изумление до Рибното езеро забелязвам група в бяло. Хората от нея се подреждат в кръг и сякаш танцуват. „Ама това да не са Дъновисти? – разсъждавам – Би трябвало да играят Паневризми!” Озъртам се. Моите приятели са на поне двайсет метра пред мене. Докато съм зяпала, те са отминали.Глупаво е да крещя и им соча любопитната гледка на облечените в бели дрехи. А и защо да го правя, едва ли ги интересува. Намествам ремъците, леко докосвам пламналите от слънцето участъци. „Трябва ми само малко темпо и ги догонвам!”, мислено се самонавивам. Те дори не забелязват, че изоставам. Изведнъж се изравнявам с малко момиченце. То крачи важно на метър от слаб мъж, вероятно баща му.

- Здрасти! – усмихвам се към мъника – Как се казваш, русокоске?

Леко издължени очи ме преценяват.Аленото и яке потрепва от вятъра.

- Ели! – ми отвръща детето – Ами ти?

- Аз съм Анушка... Ама е много дълго и ми казват: Нуша... – бащата се изправя до нас.

- Ели, тук харесва ли ти? – искрено любопитствам.

- О-о, да! Има толкова много билки! – поучително отговаря детето.

- Билки ли? Хм... аз ги наричам цветенца, Ели! – обръщам се към мъжа – на колко години е?

- Скоро ще навърши четири! – гордо отговаря той.

- Браво на вас! Толкова отрано сте я направили планинарка!... – усещам дълбоко в себе си завист – Чао, Ели!Пожелавам ти хубава разходка, слънчево дете. – усмихвам се и хуквам. Тази русолявка едва ли ще е като мене – вечно последна след групата. Когато доближавам Радин и Недко, дочувам странна реплика:

- Много си смотан, Рад, какво искаш още, за момиче като Нуша се чака с години! Стреляй направо!...Елана е на няколко метра пред тях и изобщо не се интересува от мъжките им разговори. Опитвам да ръзсъждавам за скрития умисъл на дочутото. „Какви ги дрънка тоя?...” Да питам, не върви. Отново да изостана – не искам.

- Ехо-о... – бодро се изтъпанчвам – чакате ли ме, момчета?

И двамата се извръщат. Гузните им погледи ми отговарят. Известно ми е как изглеждам окръглено, но с Радин живеем от седем месеца в една квартира. „За какво го навива противния бивш съученик?”, питам се притеснено. Радин е мъжът за който мога да направя всичко, той също... „Дали не се залъгвам изтъркано?”, чопли ме отвътре. Мъжете спират.Трябват ми няколко секунди да се приземя от последните си обобщения и поумея какво се случва.

Долу, пред нас се е разстлало езеро. Името му, Бъбрека, удивително прилепва към формата. С заоблените си краища, водното огледало добродушно отразява слънчевите лъчи. На срещуположния край има все още не разтопен сняг причудливо увиснал над водата. От всички други страни, бреговете са опасани с нежна трева под достъпен наклон. Забелязвам с учудване колко е пълно с туристи. Някои си почиват, лежат, седят или просто разговарят. А планинският вятър обикаля настойчиво, напомняйки за голямата надморска височина.

И четиримата се тръшваме да починем. След като унищожаваме солидно амунициите от раниците, разговора тръгва за обсъждане на останалата част от прехода.Срещу нас се извисява връх с камениста, гола структура. По него почти няма разстителнаст, освен тук-там туфи с цветя.

- Ако го изкачим ще се доберем до шестото и седмо Рилско езеро.Ей там, от самия връх, виждате ли водопадчето, което стига до долу? То изтича от най-високото езеро, Сълзата.То е най-отгоре, а Окото е под него – сочи Недко.

Въпросното ручейче, устремено от самия връх, се е проточило с големина на дебел конец. А хората, вървящи по ската, напомнат движещи се точки. Добре, че някои имат ярки дрехи, за да ги забележим изобщо. Напрягам очи, взирам се в далечината, пъдя досадното парене по врата и се старая да участвам бодрячески в разговора.

- Сега е момента, Нушо, да се откажеш – клати глава Радин. – Оставаш тук и подсмърчаш до гроб, понеше не можеш да се покатериш до горе....На връщане, ще те приберем... – намигайки довършва.

И двамата с Недко се разсмиват.

- Ей-й, големи сте мърлячи, бре-ей-й! – Лана скача. – Ставай, Нуше! Тръгвай! Ние ще вървим отпред, вие – отзад, в тила! Разбрахме ли се?

Лана ме издърпва скорострелно, намества раницата и сигурно заради назидателния и тон, всички безропотно се втурваме да превземаме ската.Вървейки заобикаляме две жени излегнати върху огромен и плосък камък.

- Да сте виждали едно русо, малко момиченце с баща си? – внезапно ме спира едната.

- М-м-мда-а...но... – обърквам се. Гледам си часовника. Един и десет по обяд – Да-а,случайно говорих с едно дете, само че беше преди повече от час. Ей, там... – соча назад – Бяхме още на платото...

Жената пали цигара. Сякаш да иска да ми зададе нов въпрос. Тя има същите руси коси като на Ели.

- Нуше-е-е... – дочувам Лана – Хайде-е, чакам те...

Махам за довиждане, изравнявам се с моята спътничка, не мога да не споделя:

- Нали ви разказах за малката, с която се запознах когато изостанах. Тая пък, как прецени и точно мене попита за детето?

- ... Ами, Нушо, ти с твоята пухкава физика си като мама-матрона... набиваш се на очи! – нахилената й физиономия отведнъж ме докарва да я залея с врящ поглед. Тя моментално преобръща тона – То-о, да ги питаш, що ли се женят, че и деца раждат?... Виж как се получава... Тати сам с детето насам-натам, тя пък лежи и си павка блажено сама, подпитва хората за дъщеря си... Кучка!

- Ей, вие двете свраки! Туй да не е пазар и да клюкарствате!... Я мръднете!

Двамата ни кавалери ни заобикалят и хукват на горе.Почвата под краката ни е изцяло сипей, сива и свличаща се.Върха никакъв не се вижда. Ако не внимавам, мога да се търкулна по скрона. Оставам последна в групата. Съсредоточавам се изцяло в краката си. Ляв пред десен. После обратно. Първо внимателно опипвам, тогава премествам.

Леко ми се вие свят и ми се гади...

Следва...