club50plus.bg

След половинчасово катерене стигаме до шестото езеро – Окото. Независимо от яркото юлско слънце, то е две-трети покрито със сняг. Бреговете му са опасани с дебел, плътен слой бяла покривка, а водната повърхност е начупила причудливо по бреговете си топящи ледени блокове. Те изтъняват в средата за да отстъпят място на синя вода, отправила към небесата учуден поглед, досущ като гиганско око. Подпряла съм се на остър зъбер и съзерцавам. Вътрешно решавам: „Това е най-красивото езеро!”. Ръката ми напипва тази на Радин. Гледам го и той се е превъзнесъл доволно. Плътно се притискам до него. Готова съм да си призная колко много съм уморена, но и благодарна, че ме е довел. Целувам го звучно. Желая искрено да ми отвърне...

- Ух-а-а, Нуше!... Малко остана. На финала сме!... Тръгвай веднага ти казвам, не се дръж като глезла сега!...

Недко и Лана уверено драпат към върха. Аз се извръщам с гръб към Окото и наемам послушно. Коленете отчаяно отказват да се прегъват. Постигам всяка стъпка с леко свличане по сипея, за да преодолея няколко сантиметра височина. Сърцето ми болезнено изпомпва кръвта и се присвива неритмично. От разредения въздух, на две хиляди и петстотин метра сме, кислорода ужасно не ми достига.Горкото ми сърчице, конвулсивно протестира, причинява ми шум в ушите и гадно пристягане около гръдния кош. От напрежение по бузите ми не волно  се стичат сълзи. Ако мога да превъртя лентата, бих си останала на тревата край Бъбрека, както постъпват повече от половината дошли туристи. Скимтя и проклинам докато една здрава мъжка ръка отведнъж ме издърпва , за да преодолея последните няколко метра! С учудване установявам – ей, това е Недко!

Билото е с големина стотина квадрата. Естествено, не е равно. Цялото е  в несиметрични наклони, като от едната страна, доста под него е езерото Сълзата, цялото покрито в плътен сняг. В самата среда на това било, утъпкана просека води до площадка. Именно от там стъпаловидно разположените Рибно езеро, Безимено, Близнака и Детелината се виждат сякаш от илюминатор на самолет. Визуалният ефект е потресаващ, той буквално взривява сетивата, за да погали егото, че си успял да се извисиш забоден из небесата.

- Ех-ех-е-ей, дундо, ела да се щракнем като призьори!...- Радин е разтворил широко ръце. Чака ме и се смее. Движа вцепенените си крайници, потрепервам от болка и студ, а за миг ми се струва, че съм се понесла извън тялото си. Не знам защо се  хиля отвеяно. Крача към Радин, а Недко фокусира фотоапарата срещу нас.

- А-а-а-аооо-а... Помо-оо-о-ощ!...А-а-ау-а... – изневиделица се процепва пищящ крясък. Тук, на самата височина има поне още десет-петнайсет души. Трябва ми само миг. Едно червено якенце, увенчано с руси косички се е пльоснало по очи. Ръцете драпат да се даловят в нещо, а крачетата отчаяно висят над езерото Сълза.

 Зловеща вълна енергия ме помита мигновено и аз с плонж се хвърлям към пищящата червена топка.Нямам време за разсъждения като: как така Ели е тук, кога и защо е дошла… и най-малкото– защо виси над бездната?!Докопвам ръчица.Само едната. В следващия миг тя повдига глава и цяла ме залива в синьо-молещо-безнадежно-отчаяно-натрапчиво стенание. Ръката й е с недостатъчна опора. Моята пък  потно-предателски  приплъзва.

- А-а-а-а... – гласът изтънява от дълбочината.

- Господи, дете...Защо... – успявам да проскърцам.

 Зяпам след червената топчица, полетяла надоло. Изпружена на земята по очи, набирам с лакти напред за да проследа полета. Абсолютно съм безпомощна.Накланям се силно напред и надолу. Готова съм да я последвам.В следващия миг  ме издърпват рязко и грубо влачейки ме по корем за краката. На няколко метра отведнъж ме преобръщат. Недко се надвесва цял над мен, задъхан от усилието да ме примъкне на безопасно разстояние.

- Добре ли си? – пита тревожно.

- Бе ти луда ли си?... – крещи до него Радин – Може ли да си рискуваш живота заради непознато дете?... Малко остана, можеше да се размажеш подире му, глупава  глупачке!! - Цялото ми съзнание се изпълва с почуда. Забелязвам как Недко го зяпа с отвращение. Скачам и се врязвам в насъбралата се  тълпа зяпаща след подналото момиченце. „Как така не успях да помогна?”, питам се и не мога да спра бликащите сълзи. Усещам галене по главата. Зная, че не е Радин. Досещам се кой е, но в момента не ми е до това.

В тъмнината, ясно пулсира електроният часовник: 3, 17минути. Ноща предсказуемо си отива. Радин диша равномерно. Ели би трябвало също така да диша в болницата. С помоща на телефон 112 пристигнаха цяла орда спасители. Детето се оказа само натъртено, без счупвания, припаднало от ужас при търкалянето. Плътната пелена сняг, омекотила и спасила от удара. Малката маса на момиченцето допълнително спомогнала за щастливия изход от нелепото подхлъзване. Понеже е малка, обясниха лекарите, би могла изцяло да забрави случилото се. Или поне, смътно да си спомня.

Бръквам решително във фризера. Двукилограмовата кутия със сладолед унищожавам  устремно. След това припряно събирам багажа си в сака. Повличам ключовете за колата от масата  и категорично отказвам на желанието да погледна за последно към дълбоко спящия Радин.Имам си порок. Ставам нощем  да си  търся сладко лакомство.Защо ми е още един проблем? Като го наричам вманиачено „любим мъж”, той превръща ли се в такъв?

    -  „ Понякога човек се изкачва до правилното решение...”, отсичам.Колата  пали с готовност и потегля по склона. На Рила и езерата трябва да се идва с приятел или близък човек. Планината не харесва самотниците, скараните и не доброжелателните. Ако сте били вече там, сигурно ме подкрепяте.И, недай Боже, сте пропуснали това ходене – непременно го сторете! Преживяването е несравнимо.

     Но... никога сами!

     Когато се върнете, ми се обадете, да обсъдим.

Началото четете ТУК

♦ Материалът е изпратен по инициативата Стани Четен Автор