club50plus.bg

Красотите български трябва да бъдат разказвани и показвани

Много бързо неговото родопско – Добре дошли, ни разтовари излишната напрегната тежест.Слънцето и то проби с лъчите си в гъстата гора.

- Аз съм бай Васил,туй е мое дело, скромно ни въведе в реалността той. Сега сторвам нова чешма, та затова съм с тия дрехи, плахо ни се извиняваше човекът.

 

- Влезте, влезте чучурът е навътре - гостоприемно ни подканяше той, като портиер на входа на известен музей.

 

И започнахме обиколката, за да се удивляваме на съдадените от него творби с материали от природата и изложени на показ в самата гора.

 

  

  

С нежността на родител ни разказваше за направеното от него и за бъдещите си планове.

- Ето го чучурът, Василевият . Пийте,тук е най-сладката и студена вода-добродушно ни покани бай Васил. Приказвахме си още дълго край творението му.Ние повече слушахме този интересен местен човек,който всеки ден изминава пеша около 20-тина км и с любов,творчество и доброта твори самобитни неща тук, дълбоко в гората край Момчиловци.

За да остави след себе си нещо сторено за хората, на пътеката на чешмите в тази част на Родопите. Не за парично заплащане или за телевизионно интервю. Просто от добра душа и от едно свое вътрешно чувство за достоен живот в дебрите на тази вечна планина.

Обратният път беше по- лесен. Срещата с този обикновен земен човек ни даде сили да вървим. Неговата философия на живот, която сподели с нас, разклати здраво градските ни представи за много неща. Странниците бяхме ние, а не той, си казахме двамата, напускайки горската му обител.Колко хубаво е, всеки от нас да има подобна, за да може с останалата си добра част от себе си да прави нещо полезно за хората.

По пътя до Смолян със съпругата ми мълчахме и пътувайки реехме поглед в планината. Сигурен бях, че двамата още бяхме там в Момчиловци и разговаряхме с бай Васил седнали край неговия чучур...