Ех, тая ми Родопа планина! Колкото пъти я докосвам, толкова приятни изненади ще ми подготви. Като моя по-голяма сестра ми е! Дойда ли й на гости, все ще ми покаже нещо от своя „природен” чеиз. Глава да ми замае и ногите ми да умори! Но пък в душата ти остава едно такова благичко, че си видял отново нещо красиво и единствено. Е, наистина трябва и очи, и душа да имаш, за да се радваш на дивните красоти на нашата България.
Разрешете, мили приятели, да ви споделя, доколкото мога с думи и снимки, за моето кратко преживяване в красивата част на Родопа планина, където е Златоград!
И така, преминахме като през „турски гробища” през новото Пампорово. Смълчаните бетонни клетки и недостроените техни събратя-новите хотели ни пропускаха по живо-по здраво да минем покрай тях. С носталгична нотка за онова предишно Пампорово се споглеждахме в колата, спускайки се към окръжния град. Смолян, както винаги ни посрещна радушно. Кипра родопчанка на билборд ни канеше с игривите си сини очи да влезем в града.И наистина в този час на вечерта по главната улица беше пъстро откъм млади хора, майки с деца и весели компании. Красивият център бе приютил децата около богатия детски кът.На пейките младите майки си споделяха всичко по отглеждането им, като с крайчеца на окото строго следяха игривите малчугани. Модерно облечени млади момичета вървяха наперено до своите снажни родопчани.По улицата, ръка за ръка, движеше красотата и културата на този град. Преспахме сладко в квартал Райково на метри от ромолещата планинска рекичка и на сутринта свежи и отпочинали се оставихме в ръцете на гостотприемните домакини.
- Днес се гответе за „Алтън Касаба”-приятно ни озадачиха рано-рано те.
- Демек,за Златоград - завърши с турцизмите шофьорът, като умело водеше колата по завоите на река Черна. Не след дълго през шпалир от цветя, навлезохме в Мадан.Оживената сутрин на този миньорски град се чувстваше осезателно. В кафенетата се споделяха вече новините по света и у нас.
Майки с децата се радваха на хубавото време на игралната площадка. Срещу могъщата снага на управлението на „Горубсо” гордо се издигаше нова съвременна джамия, която подпираше с минарето си облака, надвиснал над това планинско градче-рожба на българо-съветската дружба някога. След краткия си престой, атомобилът ни продължи да се бори с височините преди крайната цел-Златоград. Преминахме през няколко села многолюдни преди, но запустели определено сега по думите на домакините ни.Те със завидни исторически познания попълниха в движение знанията ни за този град, който се показа зад последния завой.Наистина бяхме в очакване да ни се изпречи големият Делю Хайдутин и да пита що дирим из неговия край, преминавайки покрай гранитното му тяло на паметника в центъра на градчето. Направили авто-обиколката на площада, роденият тук Виктор Калев сякаш ни посочи с пръст да се върнем и да спрем пред „Старинния етнографски ареален комплекс”. Единственият частен комплекс в България. Имаше защо да го послушаме. Забравили за колата, ние се потопихме в природната тишина и в еснафската атмосфера на някогашната чаршия на това будно българско градче. Къщите със своите снежно бели зидове ни посрещнаха гостоприемно. След приветливото ръкостискане на представителя на домакините от Златоград, продължихме своя ход между дуварите и широките входни врати на тези прекрасни български къщи. Занаятчийските дюкяни ни очакваха я кожен ямурлук да ни сшият, я обувки да ни скроят, я златарски накит за спомен да ни смайсторят. Самобитният роден архитект беше оплел тези стари къщи една в друга, като в самородна българска шевица. Стъпките ни по калдъръма отмерваха тихо пътя ни от една къща до друга, от един двор до друг, от една порта до друга. Писателят Станислав Сивриев дружески ни „покани” към родния си дом Наистина бяхме потопени в миналите години на този район на България.
Беше Красиво, беше Изумително, беше Въздействащо. Тук, в този най-южен град на страната ни, намиращ се на близо 300 км от столицата и на само 6 км от съседна Гърция. Не ни се тръгваше.Нито към столицата, нито към границата. Мълчахме, запленени от това, което бяха сторили българи от днешна съвременна България.
Благодарим Ви!
Този прекрасен архитектурен резерват трябва да го посети всеки наш съотечественик. Заслужаваше си пътят, който изминахме дотук. До това българско градче с най-старата поща в страната.
С най-старата църква в Родопите „Успение Богородично”и килийното училище, поставило основите на просветно-образователното дело в Родопите. ”Изневиделица се яви” роденият тук Вели Чаушев и с приятния си тембър ни покани на чаша „въртяно кафе”. С широки очи възприехме умението на жената да ни поднесе кафето след описаните два-три цели кръга във въздуха с пълните ни чаши.И така леко го направи като опитна циркова артистка.
Свечеряваше се. Чакаше ни обратният път през Родопа планина. И сякаш, за да ни са сладки още много спомените по Златоград, с наслада ги затвърдихме с обилна доза домашно наравени кадаиф и баклава.
- И пак да дойдете.Най-добре ще е на 21ноември, празника на града –освобождението от османско иго–с приятната си усмивка ни „напомни”родената тук журналистка Мила Добрева.
- Аз ще бъда заедно с моите спомени от детството -завърши тя.
Колата ни отново превземаше завоите по обратния път. Бяхме „натежали” от видяното.Със съпругата ми изглеждахме външно уморени, но изпълнени с тези запомнящи се впечатления. През отворения прозорец се вмъкнаха куплети от ”Излязъл Дельо хайдутин”. Идваха от небето над нас , от Космоса.
За вечна прослава на този дивен и чуден край на майка България!
10.08.2014 г Смолян Т.Д.
Все още няма коментари