club50plus.bg

Пристигам на летището по-рано от обявения час за излитане. Отварям дамската си чанта и проверявам: паспорт, пари, фотоапарат, зарядно, мобилен телефон, лекарствата за кръвното налягане и малка бутилка минерална вода, въпреки че на първата проверка ще трябва да я хвърля в коша за непозволени вещи... Още при сигналното повикване на пътниците за Франкфурт, се сбогувам със сина си, който ме изпраща, и се оказвам сред първите в самолета на компанията Луфтханза. Настанявам се на мястото – 8 Б  в средата, от лявата страна на пътеката. Закопчавам колана и с осъзнато любопитство се отдавам на играта Летене. Вглеждам се в пътниците, които се бутат в търбуха на летящото чудо. Чувам реплика на млад мъж, че ледена тръпка го полазва. Бързо и доброволно, «кандидат-летящите хора» се привързват към комфортните седалки и извъртват очи към люковете и климатиците... На седалката пред мен, се настанява монахиня със слушалки от MP3 player.

Неусетно превключвам втория кръг на играта Познай кой ще седне до мен? Пътеката съвсем се задръства от пасажерския поток. Повечето от жените, хладнокръвно стъпват сякаш с кокили и протягат грациозно шии и ръце към багажните чекмеджета. Други, с прикачените усмивки, почти омагьосани  от предстоящия полет, се отдават на любопитните погледи и на върволицата, която ги влачи ту назад, ту напред към търсеното място. Мъжете видимо са по-притеснени. Те са свикнали обикновено да владеят положението, но сега дискомфортът е нарушен. Летенето издава несигурност, изписан на бледите им лица. Трескаво оглеждат цифрите на седалките, не забелязвайки почти нищо около себе си...

Улавям погледа на един от тях. Висок чернокож, с бяла панамена шапка се устремява към нашата седалка...

Това е моят човек - предусещам аз и съжалението, че отгатвам ситуацията, прави поздравът ми по-учтив... Едва дочула краткото sory, и седалката до прозоречния люк, изскърцва под тежестта на тъмнокожия мъж. Достолепен и видимо възрастен е, въпреки  че възрастта не може да се разбере на пръв поглед... Всичко се развива бързо като във френски блокбастър, какъвто бях гледала наскоро за банкрутирал банкер...Та, моят съсед по място се надига, поглежда през прозоречния люк, после към завесата, от която се показва стюардесата и я извиква безцеремонно да му донесе ръчния багаж. Тя му кима с жест, че е заключен при тях, но той настоятелно и безапелационно посочва с пръст нашата седалка. Черна кожена чанта се понася над главите на настаняващите се пътници, които не обръщат внимание на „летящия багаж“.

Разпаленото ми любопитство стартира третата игра от летенето Какво има в черната кожена чанта? Стюардесата по най-бързия и учтив начин поставя черната кожена чанта в белите длани на спътника ми. Той я слага между краката си, под предната седалка. И още преди да е закопчал колана си, навежда се леко напред, щраква магнитното копче и отваря ципа на въпросната чанта. Навеждам се инстинктивно напред и поглеждам в отворения сак... О, небеса! Чантата е претъпкана с пачки долари...Третата игра от летенето приключва за мене с едва чуто “ах“...

Самолетът набира скорост и в следващия миг се отлепва от пистата, прибира колесата и видимо достига нужната височина на летенето. Слънчеви зайчета заиграват по лицата на пътниците... Дълбоко в мене дреме очакването за развитието на историята с чантата, но изненадата идва от дясно. Нещата не винаги стават тъй както ги мисли човек... Мястото в дясно от мене, досега е свободно... От предните редове започва шумно разместване на една група от млади хора, които пътуват за Сингапур през Франкфурт. Неочаквано на свободното място до мене сяда, не просто сяда, а се излива един възпълен младеж, който заема седалка и половина...Четох някъде в Интернет, че хора с наднормено тегло вече заплащат и ползват две седалки... Да си призная сега съм сериозно обезпокоена от посегателството на пространството. Но както казва народът „Всяко зло за добро“... Много скоро нещата се обръщат в моя полза... Самолетът попада в турбулентна  зона и започва да друса, рязко да се поклаща ту наляво, ту на дясно. Залитайки на дясно, буквално се залепвам за пухкавия  млад спътник. Минавам без удари и последици, благодарение на Пухкавелко... Не успявам да си поема дъх и над главите ни като от фуния нахлува силна струя въздух. Изпускат климатика толкова силно, че дори не помислям да се отлепя от заслона, който е направила лявата ръка  на съседа ми и се притаявам на завет... Нищо друго не ми остава освен да благодаря  и си мисля, че наистина едно добро не идва само...

От MP- тройката на монахинята от предната седалка се дочува Turn Page - Обърни страницата. Самолетът започва да се спуска към Франкфурт. Съзтезанието: Кой ще прекрачи пръв прага на ръкава? е отложено. В салона изчезват обичайната глъч и тихото жужене от разговори на разсънените пътници. Самолетът се снижава стремглаво, когато се чува лекият трясък при изваждането на колесниците. Светлините на небостъргачите се превръщат от неясни, размазани кълба от светлина, в билбордове и огромни монитори. Въпреки че температурата в салона е контролирана, за момент усещаме полъх на нажежен асфалт, току-що намокрен от ситния дъжд, който се сипе над третото по големина летище в Европейския съюз.

Колесниците са на сантиметри от пистата, когато пилотът рязко вдига носа на самолета с пълна тяга. Ускорението преминава през телата ни и ни притиска плътно в кожените седалки. Вторият опит на пилота за кацане е успешен, а обяснението за случката - кратко. В последния момент пилотите са забелязали самолет, който препречва пистата и за това отменят приземяването....

Няма време за друга игра...Тепърва ще подреждам мислите си за игрите и за пълните хора, за чантата със зелени пари, за дъжда по пистата... А някъде далече, над върволицата пътници и посрещачи се отдалечава бялата панамена шапка на чернокожия ми спътник и гушналата се под нея  дантелена кафява шапка на дамата, която го посреща...

Там, започва нова игра...

Всяко пътуване носи съзерцание, вълнение и прозрение на душата...

Занимателната история от самолета се задържа дълго време в мене. И вместо да я оставя да се вкопчи, я описвам...