club50plus.bg

Досега само бях слушала за бесарабските българи в Молдова. Знаех за любовта им към България, за жаждата им към българските народни песни, за любовта им към българското слово, което все още се лее по улиците и дворовете в този град.

На 5 май 2014 г. с читалище „Христо Ботев -1908“- Русе и танцовата формация „Стар денс“ пътувахме за Молдова. Поводът да посетим Тараклия беше поканата на кмета Сергей Филипов читалищният състав за модерни танци да участва в празничната програма. Едно от неговите изисквания към организаторите е било да има не само народни, но и танци с модерна хореография на сцената. На 6 май в молдовския град също празнуват Гергьовден. Местните са приели светеца за покровител и го почитат. Тази година градът отбеляза 201 години от създаването на селището. Логото на хартиените знаменца и сценичното пано също напомняха, че в Тараклия 201 години традициите са съхранени и предавани от поколение на поколение.

Пътуването към града е емоционално. Неочакваното и непознатото винаги изпълват с адреналин авантюристите или пък пътешествениците, а точно в този момент бяхме готови за поредното предизвикателство. Така през целия път се сменяха пролетни картини от Румъния, като се започне от Букурещ, Браила, Галац и малките китни селца, та се стигне до границата с Молдова. Преминавайки руската република, сякаш се върнах години назад във времето. Да, наистина, тук сякаш времето беше спряло необратимо. Пътищата, нивите, селските дворове с малки къщи, чиито сини дограми се открояваха в облачния ден, ми напомниха за отдавна прочетена приказка. Рязката граница между лъскавите витрини в градовете ни и приглушените прозорчета на къщи и магазини подсказва, че тук все още агресивните реклами не са окупирали търговските обекти.

Тараклия. Домакините, притеснени от факта, че закъсняваме с близо час за спектакъла в читалище „Олимпий Панов“, ни посрещнаха в началото на града с лек автомобил Мерцедес и трикольорът им. Вълнуващо е. Като гостоприемни домакини засвидетелстват уважение към гостите си. Първите впечатления винаги са много точни и не лъжат. Затова ще опиша как се почувствах, когато влязох в читалището. Сякаш престъпих прага на дом, който съм посещавала. Сякаш бях при близки, или нещо познато изплува от спомените ми. По-скоро читалищата са пропити от един и същ дух – възрожденски, и си приличат по ентусиазма да съхранят българските корени. В салона нетърпеливата публика ни очакваше. Гледахме премиерата „Пайтон към Европа“. Сред театралите има и ученици, които не отстъпват на по-големите батковци и какички. Актьорите се раздаваха на сцената, играеха от сърце и душа и успяха да ни убедят в идейната концепция на авторката Румяна Капинчева и на режисьора Иван Боримечков. А сега накъде и коя посока е вярна – Европа или Русия, и тук млади и стари са раздвоени в своя избор за бъдещето, всички искат по-добър живот въпреки политическите пристрастия и надмощия.

В читалищния салон ме впечатлиха многобройните картини по стените. От Иван Боримечков, режисьор и председател на читалището, разбрах, че самоук художник е нарисувал всички свои съграждани, допринесли за историята на града. Те са краеведи, някои от тях са събирали песни, други – истории, трети музиканти или са помогнали на читалището. Картините нямат стойността на големите художествени произведения в галериите и музеите, но са уникални и красноречиви. Заредени със сантимент и любов към хората, оставили следа в летописа на Тараклия. Всъщност това е достойно за уважение, а самоукият художник е направил красив жест за читалището. Край дългата празнична трапеза разговорите са интересни и откровени…като сред свои.

6 май - улиците в Тараклия се огласят от празничен камбанен звън. Църквата „Свети Георги“ е отворила вратите си, а пътят до храма е застлан с прясно окосена трева и гирлянди от пролетни цветя. Затаих дъх пред красивата гледка, дълбоко в душата си заплаках. Тук думите изтръпват в пространството, излишни са. Представих си ранобудните жени, редили цветята с обич и нежни послания, тревичката уж небрежно е разхвърляна, а е равен зелен килим, върху който се пристъпва с уважение към храма, светеца и Бог…

Площадът в Тараклия блести от чистота и постепенно се изпълва с младежи, млади семейства с деца, възрастни хора. Слънцето сякаш и то се включи в празничния ден и подари на празнуващите топъл ден. Сцената тук е голяма и започват репетициите преди официалната част. До последно се проверяват техническите параметри и се уточняват детайли от сценария. Звучи българска народна музика. Момичетата от "Стар денс" веднага се хващат за ръце и извиват хорото, може ли сърцето на танцьора да е спокойно…

Началото на програмата е от 11 часа. Председателят на район Тараклия Александър Гарановски и кметът Сергей Филипов поздравиха съгражданите си. Топли думи към бесарабските българи казаха и официалните гости, поканени на празника. Председателката на читалище „Христо Ботев“ Вяра Косева подари икона на Свети Георги Победоносец на кмета на Тараклия, а читалище „Олимпий Панов“ получи подарък от русенските си приятели - принтер с консумативи. Празникът беше уважен от голяма българска делегация с представители от Варна, Добрич и Сливен. По-късно разбрах, че паралелно с празника тече и бизнес форум, в който участват бизнесмени и се обсъждат какви инвестиции да се направят в района.

Народните песни, познати фолклорни ритми и носии ме провокираха да се замисля за силния дух на тараклии, за тихата им любов към българското, за безграничната им вяра и всеотдайност. Може би някои от тези хора никога не са излизали извън Тараклия и всяка вечер заспиват с мечтата да видят България, да посетят родните места на предците си… Хората, които срещахме по главната улица, ни поздравяваха с Христос Возкресе. Радваха се, че виждат българи, разпитваха ни. Очите им грееха от радост и тихичко прошепваха: „А хубаво ли е в България?“ и въпреки положителния отговор, видимо не можеха да повярват и разпитваха до най-малките подробности.

Огромен принос за сформираните ансамбли и танцови състави към читалището има и Иван Боримечков. Неговият брат – Димитър Боримечков е журналист и общественик. Двамата са отдадени на каузата да се съхрани българщината в Бесарабия. Дори си позволих да ги определя като апостоли, а Димитър Боримечков скромно отбеляза, че подобни определения не са за тях. Просто изпълняват своята мисия.

Площадът се изпъстри с публика, която през цялото време слушаше песните и жадно попиваше с очи красотата, бликаща от носиите, от детските лица и засмени очи. Вълнуващи срещи, които могат да се усетят тук. Например любопитните погледи на малчуганите, покачили се до резервоара за вода. Те жадно поглъщаха с очите си танците на русенските момичета и ръкопляскаха отстрани на сцената. Момчетата пък не спираха да шептят тихо колко са хубави момичетата и как хубаво играят…Впечатли ме публиката, спокойна и жадна за песни и танци. Липсваше агресията. Напротив майки с деца танцуваха на площада, дори и старци харесваха ритмичните песни на молдовската певица Альона Муун, участвала в Евровизия 2013. Тя умело ги насърчаваше да й пригласят и най-важното поощряваше ги да бъдат сърцати и човечни.

И докато зрителите слушаха песните, на площада имаше изкушения като захарен памук, сладолед, слънчогледови семки, люлки и така наречените капанчета за любителите на бира и скара. Така празникът продължи до 24 часа вечерта с дискотека за младите тараклийци.

Вечерта е приказна и топла, светлините от люлките, зарята, влюбени двойки и недоизречени думи потъват в нощта и приспиват града. Площадът отдъхва от дългия ден и заспива под звездното небе на Тараклия. А цветята и окосената тревица пред храма все още шепнат…