club50plus.bg

Монсерат и Висенте отвориха не само дома, но и сърцата си

Те са възрастна двойка – усмихнати, жизнени и приказливи. Живеят в Барселонета – един от най-старите и емблематични квартали на Каталунската столица, разположен близо до морето.

Тя казва, че не би могла да си представи живота далече от морската шир, защото винаги е било така – когато погледне от прозореца си, очите ѝ срещат водата. Така е и днес – домът им се намира с лице към пристанището на Барселона.

Той се интересува от всичко ново и модерно – особено в информационните технологии – за да може да бъде в помощ на внука си, когато се наложи.
„Пък и не само... и на мен ми е интересно какви неща се създават напоследък" – казва усмихнато, докато вади последния модел iPad и прави съпоставка с предишния.

Да си призная всички тези машинки не са силната ми страна и никога не съм успявала да ги разгадая, та за това с известна доза подозрение наблюдавам възрастния испанец, който очевидно борави с тях повече от добре.

Познавам Монсерат и Висенте повече от година

Знам, че са усмихнати и атрактивни, че умеят да създават настроение и че винаги имат забавни истории за разказване. Те наближават седемдесетте, но не мога да ги нарека стари, защото освен неумолимият печат на времето върху телата им, нищо друго у тях не говори за старост. Напротив, наясно са с проблемите на съвремието, използват всички блага на модерната техническа мисъл и имат ентусиазъм за живот, за който много млади хора, могат само да си мечтаят.

Когато ги видях за първи път, те бяха мои гости в България. Тогава бях изненадана от тяхната емоционалност и различност. Все пак мислех си, че възрастните хора имат друга визия и поведение. А това, което видях у тях, ми се стори не само интересно, но и много положително. Щеше да е добре за всички ни, ако имаше повече възрастни хора, които да показват така естествено любовта си към живота, и към другите – си помислих тогава.

Под силното влияние на първите ми впечатления, разказах на читателите на „Клуб 50 плюс" за тази първа среща с тях. Защото ми се искаше повече хора да знаят, че възрастта не е причина за отказ от живота и че по света има възрастни хора, които се наслаждават на ежедневието си от позицията на натрупаните години.

И ето, че след известно време отново имах възможност да се срещна с тази двойка испанци. Само че, този път на тяхна територия. И нямам предвид само на испанска земя, а там където човек се чувства най-добре и най-много себе си – в техния дом.

Казват, че домът на човека е огледало на неговата същност. И може би наистина е така, защото апартаментът, в който ме посрещат Монсе и Висенте, е уютен и жив, сякаш късчетата от различни времена и светове, които приютява, го изпълват с истински пулс.

В антрето ме посрещат порцеланови кукли, създадени от ръцете на старите майстори, почти преди век. Едната от тях е протегнала ръка към стаята и като че ли ме кани да вляза.

„Това са моите кукли" – усмихва се Монсерат и макар, че не за първи път виждам порцеланова кукла, тези тук определено са различни, защото носят духът на старите времена.
Прекрачвам в хола и усещам

приятното чувство, което може да създаде
единствено уютен и подреден дом

Дълга маса за хранене, стъклени витрини, в които долавям екзотика, голям диван и удобни кожени кресла. Във въздуха усещам приятния аромат на тортиля еспаньола... Всичко в този дом ме кара да се чувствам удобно и отпуснато.

Очите ми обхождат стените и се спират на две отворени ветрила, поставени в стъклена рамка. Разглеждам ги с интерес, докато Монсе обяснява:
„Направени са от коприна и слонова кост, много са ценни, не просто скъпи, а ценни за мен... защото са още от времето на моята баба. Едното е било нейно...“

Колкото и да са красиви ветрилата обаче, аз съм нетърпелива да надникна в стъклената витрина, в която със сигурност е събрана много екзотика, както от пътуванията по света, така и от фамилната история на семейството. Странно е, но всички сувенири в този шкаф са някак миниатюрни, а в същото време истински.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

 

 

 

Впечатляват ме малки червени обувки, които са не по-големи от палеца ми.
„Това са обувки за танго, от Аржентина."
Домакинята вади малката черна кутийка и поставя обувките върху нея. Все едно ги виждам на витрината на магазин за обувки. Докосвам ги с ръка и не мога да повярвам, че е възможно да се изработи такова съвършено копие на нещо толкова специфично, колкото са танцувалните обувки.

И докато все още се удивлявам, тя вече е извадила от шкафа малка масичка с два стола, част от по-голям комплект за игра, от времето на нейното детство.
„Имах цяло училище за монахини, с чинове, малки куклички и всичко останало, но се наложи да го продам... Така се случи..."

Едва сега си давам сметка, че

и този дом е имал своите върхове и спадове,

че и тези хора са преживявали и може би все още преживяват трудни моменти. Но това не ги е превърнало в мърморковци. По усмивките и по лицата им, не може да се прочете недоволство и точно заради това, не бях се замисляла, че животът им едва ли е само низ от щастливи мигове.

Но Монсе и Висенте явно са открили начина, по който да запазят в себе си радостта от живота и да продължат напред, независимо от кризите.

Сядаме на масата и погледът ми попада на малки метални кученца, редом до чиниите, чието присъствие в първия момент не мога да си обясня. Изглеждат на място и докато се чудя дали са екзотична декорация или практична необходимост, Висенте ми обяснява:

„На тях се слагат приборите, за да не цапат покривката. Не може да подредиш на чинията си всички прибори, с които се храниш и кученцата се използват като подложка."

После разбирам, че по-съвременния вариант на тази „екстра" има много по-опростена форма, но кученцата на тази маса, са част от наследствения сребърен сервиз и това ги прави специални.

Все още не съм успяла да видя всичко интересно в „онзи" шкаф и крадешком поглеждам към него. Това, че седя в непосредствена близост, ме улеснява, но пък любопитството ми не остава скрито и за домакините.
„Виж! Барса!" казва с грейнали очи сеньора Монсе и ми посочва златна юбилейна монета, подарък от сина и. Вече знам, че тя е голям фен на футболния отбор. Ето защо, не ме изненадва нито шалчето, преметнато на старинното кресло в антрето, нито това, че монетата на каталунския тим е поставена най-отпред в шкафа и няма как да не бъде видяна.

„Хубаво е човек да остане верен на страстите си, независимо от годините. Какво от това, че може би за някого ще е странно, жена над 60-те е толкова запален фен на футболен отбор" – докато си мисля това, разглеждам монетата, с подобаващ интерес и в същото време обхождам с очи цялото съдържание на витрината – порцеланови чашки, сувенир от Мексико, напръстници, стъклени фигурки и още много екзотични предмети.
Докато се храним разговорът върви през различни теми и

неизбежно стигаме до световната криза

Обсъждаме цените в България и в Испания, политиката на правителствата и липсата на работа. В крайна сметка всички се съгласяваме, че положението не е много добро.
„Така е, трудно е, за всички – казва философски нашият домакин, – ... но знаеш ли, ние с Монсе, се чувстваме много щастливи, живеем спокойно и щастливо... наистина."

Той поглежда към нея и се усмихва така, че моят скептично настроен поглед (по отношение на брака) започва да примигва невярващо. Не стига, че са женени от 40 години, и вече здраво стъпили в златната възраст, но все още се гледат мило и са... щастливи! Напук на кризата и на общия спад в живота на всички ни.

Докато се опитвам да подредя въпроса си, Монсе ме изпреварва и казва:
„Знаеш ли колко е хубаво, когато сутрин отида в бара, поръчам си кафе и докато го пия, си чета вестника без да бързам, на спокойствие и с ясното съзнание, че мога да остана колкото поискам. Сега сме само двамата, при мама (майка ѝ е на 99 години) има медицинска сестра, децата се справят сами и ние наистина се чувстваме много спокойни."
„Стигнахме до тази възраст, в която няма за къде да бързаме... и можем да се радваме на всеки момент – допълва думите ѝ Висенте. – Парите са важни, вярно е, но те не са всичко заради, което живее човек. Щастието е много по-важно от тях!"

Изведнъж разбирам какво ми казват – каквато и криза да ни споходи,

най-важното си остават отношенията

Ако има хармония и разбирателство, нищо не е в състояние да наруши покоя, необходим за човешкото щастие. Всъщност, много по-страшно е когато кризата е вътре в нас и съсипва ежедневието ни. Когато ни пречи да изпием чаша кафе и да му се насладим, когато убива красотата на мига, в който човекът срещу нас ни прегръща...

Почуствах се много добре! Трябваше да стигна до Барселонета и да седна на масата на двама възрастни испанци, за да осъзная истински коя е най-страшната криза и кое е най-важното нещо за всички хора – щастие има навсякъде около нас, само трябва да му позволим да ни докосне.

Като че ли усетих малко завист за това, че те са в онази възраст, в която няма нужда да бързат и да се състезават, че могат да усетят удоволствието на малките неща и истински да им се насладят.

Вечерята приключва и трябва да се разделим, а ми се струва, че не искам да си тръгвам. Хареса ми уюта на този апартамент, светлините на пристанището, отразени в прозорците и най-много – усмивките на домакините.

Вече на стълбите, Монсе казва:
„Ей, ела пак. За Коледа! Сега нямахме много време, ти утре си тръгваш... Но ела за Коледа, ще бъде страхотно!"

И колкото повече наближава Коледа, толкова по-често си спомням за тези думи. Май наистина ми се иска отново да бъда гост в този дом и да се докосна до заразяващата жизненост на двойката възрастни испанци.

Всички искаме да общуваме с усмихнати хора, нали?
Особено, когато идват празници!

Снимките са на автора