club50plus.bg

Сламено жълтото, съчетано с лилаво-сини нюанси, не е белег за шизофрения, а просто пейзаж от Южна Франция

Небето е озарено в сламено жълто, а полето избухва в синьо-лилави нюанси. Къщи, боядисани в пясъчно-прасковено се гушат в прегръдката на бръшляните. Космическата „цветомузика" не е плод на шизофреничния гений на импресионистите, каквото и обяснения да дават мастити психиатри. Всичко това е просто провансалски пейзаж.

Прованс се „изтяга" под ленивото слънце на Южна Франция между Лазурния бряг на север и плажовете на Каталуния на юг.
Пътят – френска магистрала, широка, светеща от чистота, „населявана" от културни шофьори (с изключение на италианските) напуска напудрения лукс на Ривиерата, за да се вреже в безбрежните полета на Прованс.

След крещящото богатство, демонстрирано по крайбрежните булеварди на Ница и Кан, жадните за спокойствие очи на пътника потъват в съзерцателно вцепенение. Няма ги вече скулптурираните (но не от длето, а от хирургичен скалпел) женски бедра от плажовете около Сен Тропе. Няма и тълпите екзалтирани поклонници, които дебнат поредната извадена от калъпа на масовия вкус холивудска звезда. Тук е царството на цветовете, на ароматите, на историята и архитектурата.

Малко след като подминаваме Марсилия по магистралните табели са появяват имената на Екз-ан-Прованс, Авиньон и Арл. Колата ни е „засмукана" от невидима машина на времето, която ни пренася в края на 19 век, славните времена на френската артистична бохема. Или пък във вековете на френските рицари, на храбрите крале, поставили началото на велика европейска държава, люлка на „общностната" култура... Въображението има право на избор.

Полето е разсечено от лазурните води на Рона, а от тържеството на ярките им цветове очите болят. Равната земна тепсия е осеяна със сламени бабуни, педантично подредени от червендалестите френски селяни. Почти изневиделица изскачат белокаменните градове, увенчани от задължителната готическа катедрала, която впива кули в тлъсти облаци. Безкрайни лавандулови насаждения, които разпръскват упояващ аромат във въздуха, обрамчват поредното средновековно шато, в чиито хладни изби отлежава прочутото провансалско вино.

То пък е последното нещо на света, което се нуждае от реклама. Според познавачите виното се дели на два вида – френско и друго. Тук разполагат само с най-доброто от първия вид. Селската идилия гъделичка подтисната емоционалност на градския човек. Идва ми да се заровя в купа сено и да ям домати със сирене. Разстоянието между мен и провансалската ми мечта – Арл, се скъсява със 120 км в час. На места Рона отваря водите си за малки островчета, изпотъпкани от слънчасали крави, които ме умиляват до сълзи. Не бих се учудил, ако отнякъде изскочи Рене Артоа и подвикне: „Колко си глупава!" на мадам Едит.

Скоро „кравешките острови" са заменени от пясъчните фасади на Арл, които висят над реката. Изумително е как всички са решили да боядисат къщите си в светли портокалови нюанси. Впоследствие разбирам, че френският закон упорито защитава местната архитектура, характерна за всяка област. Така че, ако искаш да строиш в Прованс, не можеш да вдигнеш алпийска вила с гръцка колонада на входа. Последователната държавна политика е запазила автентичното очарование на това място, лишено от пошли вкусове и грандомански изцепки.

След неколкоминутно въртене из постланите с каменни плочи улици на Арл, разбираме, че няма безплатен паркинг. Все пак градът си струва две евро на час. „Ескюзе моа...", започвам колебливо разговор с местен афро-провансалец, докато около мен тълпа кресливи американци демонстрират универсалността на английския език. За пет минути успявам да издекламирам целия си запас от френски фрази, без да разбера нищо от получените отговори и в крайна сметка възприемам тактиката на американците. Бързаме по кривите улички в търсене на сюжетите на великолепния Ван Гог.

(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)

Виждаме Cafu Terrace и самият Place du Forum с изумителна готическа катедрала, в чийто хладен здрач се крием от сигурен слънчев удар – и двете претворени в платната на Великия холандец. Препускаме около арлския „Колизеум", заобиколен от художници и потопен в ухаещ на кафе и кроасани въздух.

Възторгът ни повежда към изложбата на щедро рекламираната „Фондация Винсент Ван Гог", където всъщност няма нито една картина на трагичния гений. Сбирката представя не особено добри платна на последователи-имитатори, трогателни в опита си да намерят трохи от таланта на великия холандец у себе си. Споменът за любимия съгражданин „Венсан", който не успял да намери разбиране и покой дори тук, се продава got ре - календари, картички, фланелки, ключодържатели. Дори вино „Ван Гог" с етикет, изобразяващ Винсент с превързана глава и без ухо. Обзема ме тъга – продават и богатеят от гения, който се е прострелял в същите тези ароматни поля. Който живял в мизерия и останал непризнат приживе.

Иска ми се и аз да нарисувам лилаво поле. Тук изкуството изглежда лесно и всекидневно. Идва естествено и храни сетивата така, както телешкото със сос от червено вино и ориз доставя удоволствие на стомаха. С френска гозба приключва провансалското ни приключение.
Още усещам вкуса ѝ и, ако затворя очи, виждам жълто зарево в небето.

снимки авторът