club50plus.bg

Когато говоря за Сараево, се сещам за онези трайни миризми, които всички ние понякога усещаме в носовете си с часове или дори с дни. Мирисът на мърша или силна подправка, или пък на газовите изпарения на някоя стара съветска кола... Но в Сараево срещнах най-стария мирис, който някога съм усещала, и той е уханието на войната.

Беше слънчев уикенд и група студенти решихме да отидем в Сараево на екскурзия. Да хванем хубавото време, да видим нещо различно. За студентите, които не бяха от някоя балканска страна, това беше като Близкия Изток. Метнахме се на рейса и потеглихме. Още на границата усетихме, че атмосферата е различна. Влизаме в Босна и Херцеговина, а насреща ни табелка „РЕПУБЛИКА СРПСКА“. Разбрахме, че е автономна област, нещо като държава в държавата, но само толкова. Още с пристигането ни посрещнаха дупките от куршуми по фасадите на сградите. След което ни „приветстваха“ няколко сгради, които стърчаха като големи показалци с цел да напомнят какво не трябва да се случва никога повече...

Едната сграда е била построена под опеката на Андреа Бочели и е трябвало да представлява дом за стари хора. Но цялата беше обрисувана от графити, разнебитена, с дупки от бомби и куршуми по себе си. Сградата нарочно е оставена така, и се смята като един от основните „паметници“ на злото за периода 1992–1995 г.

Имаше и още такива постройки, които изглеждаха по същия начин, и не бяха оставени така с цел да напомнят, както тази на Бочели; просто си стояха като духове от миналото, за които никой не се е погрижил. По-страшното беше, че имаше дупки от куршуми навсякъде – по панелките, магазините, мостовете, други жилищни сгради... навсякъде. И тогава си даваш сметка, че 20 години не са толкова много време и се сещаш как в мазетата на тези сгради са живеели, ако не всички, то почти всички жители на апартаментите в тези сгради. Цели семейства са пребивавали в мазета без светлина и почти без въздух. Горели са всичко под ръка, за да се топлят – маратонки (за които ни беше казано, че могат да те стоплят за 2 часа, но миризмата е ужасна), дрехи... всичко, което може да се запали, за да се издържат тези 3 години. Тъй като една от първите цели на окупаторите е било електричеството, по-голямата част от войната хората са „изкарали“ на свещи. Направени от парцали или друг вид плат, потопени в буркани с олио, разредено с вода, за да издържат повече, те причинявали тежки дихателни проблеми в затворените пространства, в които са се криели хората, и „ноздри, черни като катран“, както разказа гидът.

Другата важна сграда беше „една от най-грозните сгради в града“ според местните. Тя представляваше един голям социалистически бетон и заемаше голяма част от улицата. Намираше се на „алеята на снайперистите“ – наричат улицата така, защото точно на тази улица по време на войната са убити много хора, а самата сграда е била под двадесет и четири часов обстрел през трите мъчителни години, защото това е било единственото място, от което се е изпращала информация за случващатото се в Сараево към останалия свят. Сградата е възстановена, но това не пречи да навява спомени с мириса на барут и изхабените гилзи, имагинерно блуждаещи във въздуха около нея. Таксиметровият шофьор, с когото пътувах едната от вечерите, ми каза, минавайки покрай тази сграда, – „Ей тази сграда я мразя най-много“.

Повечето хора не искат да се сещат и да говорят за случилото се. Искат да забравят. Но как можеш да забравиш всичко, като по панелката, където живееш, могат да се наброят повече от 50 дупки от куршуми?

                        

Просто свикваш и се радваш на това, което е в момента. Друго обяснение нямам. Говорих с една възрастна жена в трамвая, заговорихме се за войната за кратко, видях, че ѝ е трудно да говори за това. Като я питах какво помни от войната, усетих как въпросът ми завива покрай нея и отива в нищото. Веднага заговори за кебапчетата и хубавите бюреци, но не и за случилото се. Като ме пита какво мисля за Сараево, ѝ казах, че ми е странно да виждам толкова много военни белези по сградите. А тя ми отговори – „колко е хубаво и спокойно“. Как няма да е спокойно сега, като тогава са падали над 350 бомби НА ДЕН в града. Сравнение с тогава сигурно сега е меката на спокойствието, но въпреки това душата на града не ми се виждаше спокойна с всичките тези белези по себе си.

            

Като продължихме разговора, видях непрекъснатото желание да се отличава от другите държави и по-специално от държавите от бивша Югославия. Това го забелязах и при екскурзоводката, която ни развеждаше. Сараево, по техните думи, е най-хубавото място на света... Те имат най-хубавия език. Като питахме екскурзоводката до кой език е по-близък техният – до сръбския или до хърватския, тя каза, че до никой, че сърбите видели от тях и затова езиците им си приличат, но всъщност техният език е уникален. Още малко и Вук Караджич щеше да стане босненец... Казах на жената от рейса, че съм опитвала бюреци в Сърбия и не знам дали искам тук да опитам, а тя веднага каза: „о, не, нямат нищо общо със сръбските нашите бюреци, нашите са по-хубави“. Вярно е, че нашето гардже си е най-хубаво, но в случая на Сараево има и друга причина. Войната наистина ги е накарала да бъдат едно цяло, научила ги е да се борят, да оцеляват, да ценят това, което имат, дори да преувеличават понякога или нарочно да се заслепяват. Въпросът е дали това заслепяване е за добро? Дали е добре да не виждат дупките от куршуми и да не говорят за войната? А, ако започнат да говорят, дали няма да полудеят? Дали ние няма да полудеем, като чуем за всичко това? Срещу ми седеше мъж с отрязана ръка. Казаха ни, че ако се загледаш, това е нормална гледка. Екскурзводката ни беше лекарка и ни каза, че в днешно време ужасно много хора страдат от рак, посттравматичен стрес или пък получават инфаркт много млади. Как да се опиташ да забравиш или да не видиш, а ако видиш, тогава какво?

Последният ден разбрахме най-много за Сараево и за войната. Отидохме при Тунела, той изиграва най-важната роля по онова време и благодарение на него в момента има Босна и Херцеговина, а не Велика Сърбия.

 

Тунелът е дълъг 800 метра и се намира под летището в Сараево, свързва града с област, която е била защитена от военни нападения. Изкопан е там, защото по това време в Саравево са разоложени военни отряди на всеки 25 метра. Ако искаш да преминеш през летището или през друга част на града, веднага биваш застрелян, затова хората са намерили друг начин и са построили този тунел под летището. Тунелът е имал за цел да служи за канал за пренасяне на храна, лекарства, вода или да се пренасят тежко ранени хора, за които е нямало достатъчно място в болницата там. Строен е 4 месеца и 4 дена, широк е 1 метър и е висок 160 см. Което означава, че трябва да вървиш приведен. Подът е бил наводен от подпочвените води, а отгоре са минавали голи кабели с високо напрежение – допреш ли се до тях – умираш на място. А през зимата водата е можела да стигне чак до раменете ти. През този тунел са минавали на ден средно по 3000 души. Носели са минимум 30 килограма на гърба си, били са почти клекнали, мокри, изминавали са разстояние от 800 метра и са внимавали да не се допрат до електричеството и да загубят живота си.

Говорих с двама души, на 28 и на 29 години, били са деца, когато се е случила войната. Единият разказа, че като си дете просто приемаш това, което се случва като ежедневие, и не разбираш много какво се случва. Но каза, че ако се случи сега, когато е на тези години и знае повече за света, няма да издържи войната.

Другият човек беше екскурзоводката, която не знам, дали защото работата ѝ е такава, или защото иска да сподели, колкото се може повече с цел да не се случи никога повече, разказа ужасно много неща за живота по това време от първо лице. Каза, че най-трудно ѝ е било да обясни на 4-годишната си сестричка защо трябва да спи в мазето на блока, а не в собственото си легло. Защо не може да играе навън, а трябва да стои на тъмно сред ръчно направени свещи и миризма на маратонки. Един път месечно са получавали по един пакет храна на семейство (ние изяждаме сигурно двойно количество храна само на закуска) от ООН (Организация на обединените нации). На въпроса ходили ли са на училище, тя отговори, че са ходили по 30 минути на ден най-много. Отново в мазетата са се провеждали часовете, но след като врагът е разбрал, че учат, е бомбардирал училищата – така са загинали много деца. Като я питахме какво мисли за ООН, ни спомена за един генерал, който е бил от Организацията и е трябвало да работи в полза на Босна, разбира се, но той изнасилил значителен брой жени, жертви на войната, като „кавалерски“ всеки път като отивал да изнасилва носил на жената роза. След време е излязла книга с името „Джентълменът с розата“ (не може да се намери в интернет, търсих, както и голяма част от информацията за войната липсва в интернет, особено на български език). В книгата много жени след войната разказват историите си в поеми, разкази или песни. След като ни разказа за книгата, екскурзоводката каза: „Тази книга може да те накара да плачеш през целия си живот, но остава най-хубавата книга, която съм чела. А относно ООН какво повече мога да кажа?“.

И да завърша с бялата част от черно-белия пътепис. Питахме за хубавите спомени от войната. Всички се обединяват около това, че са били заедно и  по-сплотени. Разказаха ни и за киновечери, които са били правени с цел разнообразие и отдалечаване от лудостта на всички деца и големи, които по цял ден стоят в мазетата. Впрочем от тези киновечери по време на войната започва най-големият филмов фестивал в Югоизточна Европа, който се провежда и до днес. Разказаха ни и как, ако имаш дори една цигара, си можел да я размениш за хубав златен пръстен или ролкови кънки и да успееш да подариш нещо за Коледа на семейството си. И като споменавам цигари, не си представяйте тези, които се продават по излъсканите, отрупани със светещи надписи бутки в мола. Били са направени от вестници, със съмнителен тютюн, но въпреки това са били по-силни от валута тогава. Дори местните се шегуват, че като имаш цигара, получаваш 3 неща – нещо за четене, нещо за пушене и нещо за търгуване.

Дадох си сметка, че надали помним какво са ни подарили за седмия ни рожден ден, дори понякога не помним откъде сме се сдобили със скъп телефон или друга вещ, но по време на война наистина си даваш сметка колко скъпо може да ти струва всичко.

Дори и да са минали двадесет години, мирисът на войната остава. Ако приложим изречението „Ами ако...“ в случая на Босна и приемем, че война е нямало да има, може би градът щеше да цъфти и процъфтява. Може би щяхме да го запомним със заводите за оръжия и самолети или с олимпийските игри, които са се провели там през 1984 г. И колкото да го отбягват, местните ще продължават да живеят в сградите с дупки от куршуми и ще знаят, че 3 години от живота си са минавали през тунел, наведени, с тежък товар на гърба си, но са го правили заради семействата си. А децата, които вече са големи, ще се сещат за мазето, което е изпълнявало функцията и на дом, и на детска площадка. Дрехите отдавна са изгорели, войната е отминала, но мирисът на барут остава. И като си представим, че тази война е била само за 3 години, че е отнела само 12 000 (в Сараево) и само 200 000 (в цяла Босна) жертви. А в Близкия Изток само един атентат може да отенеме живота на 12 000. Втората световна е продължила 5 години с много по-жестоки загуби, България е била 5 века под османско владичество...

В такива случаи, когато и 20 години не са достатъчни да преодолееш даден трус, можеш да видиш, че малкото зло не е толкова малко.

♦ Материалът е изпратен по инициативата Стани Четен автор. Публикуван е и в личния блог на авторката.