club50plus.bg

Семейство туристи доста над 50

Часът е 9.25 часа. Раниците на гръб и поемаме към Калофер.Спускането по стръмните пътеки в никаксъв случай не е по-лесно от изкачването, но вече нищо не можеше да ни спре.Движехме се отново в гориста местност. По пътеките ни настигаха и други – предимно млади хора, а имаше и семейства с малки 8-10 годишни деца. Появиха се и в насрещното движение малки групи, тръгнали от Калофер. Пресрещна ни и млад мъж с момиченце на около 7 години . Запомнихме тази среща, защото някъде по средата на пътя, те ни настигнаха, след като бяха се изкачили до хижа „Рай" и веднага са тръгнали обратно към Калофер. Малко се почувствахме неудобно от факта, че всъщност ние явно се движехме много бавно, а мъжът гордо каза за момиченцето: „Днес беше нейното първо кръщение и тя е вече колега – турист! Искрено им се зарадвахме. Продължихме си по пътеката – на отделни места - направени пейки за почивка до чешмички, или просто до малки поточета. Особено интересна бе Мечата чешма.

Една, две, три почивки и изведнъж се оказахме на още едно такова място, където освен маса със пейки, беше направено огнище и нещо като фурна. Определено това беше чудесно място за пикник. Малко след това място, пътеката свърши и се намерихме пред широк около два метра коларски път- нямаше грешка – пътят водеше за Калофер.И беше толкова приятно да се движим по равен път след всичките тези баири зад нас. От двете страни на пътя имаше и друга приятна изненада – горски дръвчета обсипани с джанки – полуузрели, зелени дребни ябълки и др. Чудесни за утоляване на жаждата. Вървяхме и отново спирахме зе почивка, този път в очакване да зърнем в далечината Калофер. Ама ...мечти-и-и! С нашето темпо... бяхме изминали стандартните 5 часа между хижа Рай и Калофер, но явно имахме още доста да вървим. Само още след час пред нас се показа и асфалтиран път, както и маркировъчни табелки за Калофер. Тръгнахме по асфалта с надеждата в най-скоро време да стигнем Калофер. Естествено усилихме и темпото. Минаваха, задминаваха ни коли, ние вървяхме... не половин, не един – цели два часа се движихме така до Калофер.

На следващия ден – да тук сме – в родния град на Ботев. Тръгваме към центъра на града и ето в далечината се вижда гигантската скулптура от монумента на Ботев. Доближаваме го. Двадесетина стъпала и сме в нозете на Ботев. Неописуемо е чувството, което ни обзема пред този каменен образ на революционера – възторг, опиянение и разбира се мъка, че толкова млад е загинал, за да кажем днес неговите думи :

„Аз може млад да загина, но стига ми тая награда

Да каже нявга народа:

„Умря сиромахът за правда, за правда и за свобода!"

Скоро след това са запътваме към къщата - музей на Ботев. Както и в музея на Левски, и тук първо ни посреща каменна статуя на майката на Ботев – Иванка Ботева. В музея са подредени снимки от цялата биография на Ботев – от неговото раждане, снимки на семейството му братята и сестрата, останала жива и друга сестра, която като малка е починала. Движим се от пано на пано и съпреживяваме целия жизнен път на героя – ученически, студентски години, работа, първи срещи с Раковски,

Каравелов, в БРЦК /Български централен революционен комитет/,подготовка на Априлското въстание, начело на четата, корабът Радецки, сблъсък с турските орди и очакваната подкрепа от 5-ти революционен окръг, която така и не идва. И... трагичният куршум уцелил героя...Всичко в този музей е като на филм – липсва само щастливият край.

А тук на монумента издълбани в камъка имаше три надписа – последните послания на Ботев:

„Вярвам в единната обща сила

на человечиский род, на земното кълбо,

за да твори добро."

„ Изповядвам единний светли комунизъм,

поправител на недйзите на обществото."

„Чакам събуждането на народите и

бъдащий комунистически строй на

целия свят."

Днес за много хора тези негови мисли са утопия. Но той, Ботев, ще остане в съзнанието ни като поет и революционер, посял първото цвете на надеждата за освобождението на България от петвековното турско робство.

И тук ще сложа точка на моя разказ за похода на едно семейство – аматьори в туризма, които решиха, че няма невъзможни неща, че възрастта, годините са просто дати от календара и никога не е късно да докажеш себе си, че можеш, че още те бива и най вече в името на една вълшебна красота до която можеш да се докоснеш, да я усетиш и да си кажеш „Красива си, много си красива, моя Българио – с тази вълшебна, омайна природа, гушнала в сърцето си девствени зелени гори, бистри извори и непрестъпни канари!"

И когато дните прекарани сред природата останаха зад гърба ни и се върнахме в нашата си –родна Добруджа, ние се почувствахме така, като че ли нещо от нас завинаги беше останало там – при ония стръмни пътеки, бистри извори и зелени поляни, нещо, което винаги ще ни връща отново и отново там при дивата природа.