club50plus.bg

Семейство туристи доста над 50

Така реших да опиша това което ми се случи през изминалата седмица. Със съпруга ми решихме да си направим един поход до хижите между градовете Карлово и Калофер. Естествено това беше свързано и с желанието да посетим родните къщи – музеи на Левски и Ботев И ето ни на 7-ми Август - една жена на 62, запасена с хапчета против високо кръвно и диабет, с 10 килограмова раница на гърба и съпругът ми - през Октомври му предстои 70 – годишен юбилей, с 15 килограмова раница на гърба, слязохме от влака на гара Карлово. Малка закуска с кафе след цяла нощ пътуване и безсъние. Естествено бяхме решили, че след една безсънна нощ, не можем да „атакуваме" планината и се бяхме уговорили да нощуваме в един малък частен хотел в близост до планината. Оставихме тежките раници в стаята на хотела и само след малко се озовахме пред музея на Левски. Зад табела, на която пишеше „Книгопродавница", ни посрещна усмихната жена и ни насочи към къщата, музея и параклиса. Целият двор беше потънал в зеленина и първа тук ни посреща каменната статуя на стопанката – майката на Левски. Стаите от къщата като, че ли бяха застинали в очакване на гости. Старият миндер, софрата, трикраките столчета и като допълнение в последната стая и Казан за ракия. Влизаме в музея и навсякъде около нас е неговият образ – образът на Левски на огромни пана, рисуван от различни художници и всичко това на фона на тъжната песен „Обесването на Васил Левски"...

„ О, майко моя, родино мила,

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

Гарване, и ти, птицо проклета,

на чий гроб там тъй грозно грачиш ?"

Под стъклена витрина - негови вещи, снопче от косата му, неговото тефтерче и най старите издания на книгите за него, за Апостола.

Ето ни и в параклиса. Само дякон Игнатий го няма да ни посрещне.

Неописуемо е чувството, което ни обзема. Сядам пред книгата за впечатления и написвам : „България и днес има нужда от своя Левски! Поклон пред героя на България и вечна му памет!

Накрая искам да изкажа едно голямо „Благодаря!" на карловци, които са създали и поддържат това място – музеят на Левски, за да го помнят и знаят неговите потомци.

На следващата сутрин станахме рано с последни приготволения по раниците и около 7.00 часа с бодра стъпка се отправихме към планината. Управителката на хотела ни изпрати с пожелание за „Лек път" и тръгнахме по пътя – екопътека, където такива „ранобудници" като нас от различни възрасти правеха своята сутрешна разходка. Интересното беше, че всички ни казваха като на стари познати „Добро утро" и разбира се им отговаряхме и ние. Така стигнахме и до планинската пътека – стръмна и камениста. Пет, десет, тридесет алпинистки крачки, а моя милост все повече се задъхваше. След около половин-един час стръмната пътека се поизравни и На всеки час си правехме малка почивка и отново поемаме по пътеката със съответна маркировка и табелки за хижа „Хубавец". Задминаваха ни млади хора с много по-бодра крачка от нас, но не им се сърдехме.Дори им се радвах, че ги има тях – младите туристи. Движехме се предимно в гориста местност. На места пътеката се приближаваше до самия бряг на реката от където си пълнехме манерката с бистра студена вода – така, както са правели нашите прадеди някога.

На места по дървени мостчета, изградени от изкусни майстори пресичахме реката и продължавахме напред. Разбира се, умората ни съпътстваше постоянно. Час, два, три – дървено мостче и омайна красота: Пред нас беше хижа „Хубавец". Бяхме изминали цели 4 часа и 30 минути до тук. А хижата наистина си е заслужавала името: Огромна тераса обсипана със цветя в саксии. Цветя по первазите на прозорците, по стъпалата. Свалихме тежките раници и се настанихме на дървена маса с пейка – такива имаше още 2-3 по целия двор на хижата. Направихме малка почивка /от умората не усещахме глад, а повече жажда/ и така се задоволихме с прясна студена вода, плод и парченце шоколад за повече енергия. Точно в 12.00 часа нарамихме отново раниците и поехме към хижа „Балкански рози". Отново стръмни пътеки, опасни каменисти участъци, където на места имаше и паднали дървени трупи, които прескачахме. Вървяхме и пътеката беше ту много стръмна, обсипана с камъни и по-едри късове от скали,или просто по гладка и песъчлива. На няколко места по пътеките се разминавахме с мулетари Двама,трима човека с мулета, натоварени с провизии за отделните хижи. Бяха ми интересни, понеже за такива бях чувала, че има само в Тибет на Хималаите, но ето, че и тук, това може би се беше превърнало в някакво средство за препитание. И ето – часът е 13.30 и пред нас е хижа „Балкански рози". За час и половина след хижа „Хубавец" – за нас това е своебразен рекорд. 

Отново дървени маси с пейки, сваляме раниците, утоляваме жаждата, малка закуска със сирене и домати и ето ни пред поредното и последно за деня изпитание – хижа „Васил Левски". На маркировъчна табелка до там бяха отбелязяни 1 час и 30 минути, но си давахме ясната сметка, че за нас това можеше да се окаже доста повече време, а и умората се чувстваше все по осезателно. Но.... раниците на гръб и напред! На моменти си спомнях отново за Левски и ме ободряваше мисълта, че той също е минавал може би по тези пътеки. А и следващата хижа носеше неговото име. Едно, две, три мостчета, през които пресичахме реката, а тя оставаше ту отляво, ту отдясно на нашата пътека. И така, вървейки по планинските пътеки, само за кратко можеш да се озърнеш и да забележиш красивия пейзаж наоколо. Казвам за кратко, защото в повечето случаи встрани от пътеките са дълбоки пропасти и особено внимателно трябва да гледаме къде стъпваме. Така да се каже погледът ни е забит в самата пътека.

Наистина е красиво и такава тишина, че усещахме само собствения си дъх. Определеният час и половина до хижа Левски беше минал, но ние продължавахме да вървим с нашето си по-бавно темпо. И изведнъж между дърветата като някакъв мираж я видяхме и просто не ни се вярваше, че това е тя – хижа „Васил Левски".Часът беше 16.30 , което значеше, че сме вървели още само 2.00 часа. Радвахме се, искрено й се радвахме, че за едни 8 часа вървене от сутринта, изключвайки направените почивки по другите хижи, ние се бяхме добрали до тук и вече можехме да си отдъхнем.

Предстоеше ни да преспим тук на палатката, която носехме със себе си, по точно я носи съпругът ми, а аз носех само един спален чувал. И така, сглобихме палатката, поставихме шалтета за изолация, спалните чували и...оказа се че палатката е под лек наклон и телата ни се плъзгаха към отвора на палатката. Отделно от голямата преумора, сънят така и не идваше и общо взето изкарахме вечерта в едно полубудно състояние.

Ето я – хижа „Васил Левски" – изглежда така, като че ли се е гушнала в прегръдките на дърветата.

Едва изчакахме да съмне и още в 6-6:30 бяхме на крака. Събрахме палатката, стегнахме раниците, изпих си хапчетата и потеглихме към хижа „Рай". Пътят да там трябваше да е 5 часа. Но още с първите десетина крачки, усетих, че нещо съм загубила добрата си кондиция. Спряхме да починем, а и явно от безсънието и насъбраната умора от предния ден, кръвното ми си правеше малка шега с мен. Не, не – никакво отказване – само напред! Напред...ама то едни стръмни пътеки – един баир, втори, трети, пети, безкрай!... Поредна почивка – напред се виждаха малко по-полегати пътеките и това ни успокояваше. Вървяхме и много скоро пред нас пейзажът се промени – излязохме на огромно равно поле и дърветата останаха зад нас. Оглеждайки се наоколо, останахме с убеждение, че сме почти на върха на планината, но само почти. Заедно с маркировката за хижа „Рай", имаше и маркировка за връх „Ботев"

Вървяхме 2 или 3 часа, минахме покрай един заслон, а встрани от пътеката се виждаха стада от крави. Стигнахме и до втори заслон и изведнъж загубихме маркировката. Виждаха се поставени жалони в три посоки едновременно. Трябваше да се движим на изток – имахме и компас, но най голям беше късметът като се появиха две момчета, идващи от хижа „Рай" и ни посочиха точната пътека. Тръгнахме вече уверено – вече нямаше дървета и виждахме маркировката на отделни скални късове. От двете страни на пътеката имаше най-различни билки, от които успяхме да познаем хвойната и мечото грозде.Отново спирахме за кратки почивки, водата ни беше на привършване и пиехме по две глътки на почивка. Безкрайни пътеки – нагоре по баир, надолу по баир . Някъде в далечината се виждаше връх Ботев, но от нашата хижа „Рай" никаква следа. На всичкото отгоре заваля и дъжд – ама разбира се носихме си и дъждобрани. Екипирахме се и добре, че не беше силен дъждът – опасявахме се да не се разкалят съвсем пътеките и да станае хлъзгаво под краката. А на места пътеките отново бяха като отсечени от дълбоки пропасти.

Движехме се вече около 8 часа / времето, за което предния ден пристигнахме на хижа „Левски"/, но хижа „Рай" така и не се виждаше зад никой от баирите. В един момент се помислих, че всичките тези баири са като „9-те кръга на Ада, за да стигнеш до Рая", както се казваше и хижата. Нещо повече – съпругът ми беше казал, че тази местност, по която се движим се е казвала Джендема – от турски преведено като пустош или Ад. И така вървяхме, дъждът не спираше, сядахме направо на мократа трева за почивка, като не мога да не си призная, че усещахме едва ли не безизходица при дадената ситуация. Движехме се с надеждата, че след поредния баир ще се пакаже хижата, но уви...Уморени, мокри вървяхме. В един момент съпругът ми предложи да изберем място, да извадим спалните чували и така дори без палатката да прекараме нощта на открито. Е, това щеше да бъде наистина предизвикателство и не исках да го приема. И тогава, като странно видение в далечината видяхме двете кончета. Те, като че ли се бяха появили от нищото, за да ни дадат кураж и сила.

 

И тръгнахме отново. Вървяхме, вървяхме....... Бяха минали около 10:30 часа от нашия поход към хижа „Рай". Не може да е толкова далече – трябва да стигнем, може би е зад следващия баир, не, не-и там я нямаше, но ето –най-после зад следващия баир – видяхме я в далечината.

Беше на разстояние от нас – поне на половин час, но това вече нямаше значение. Изведнъж умората като ,че ли изчезна, а на нас като, че ли ни пораснаха криле. Вървяхме и отново стръмни, каменисти пътеки, някъде в далечината се видяха силуети на хора, като че ли бяха излезли да ни посрещнат. Не бях усетила кога дъждът спря – после в хижата ни казаха, че там почти не е валяло.

   

След 11 часа преход, заедно с почивките - пристигнахме.

Свалихме тежките раници до едни стъпала и се запътих към стаята на хижаря – този път бяхме решили да спим на нормални легла и да отпочинем пълноценно. Нямаше никакви проблеми с настаняването и хижарят като разбра, че идваме от хижа Левски, погледна ни и каза, че сме герои. Може и да е нескромно, но и двамата със съпруга ми се чуствахме така.

Преди да се качим да стаята, вечеряхме с последните запаси от храна и когато разбрахме, че в хижата се продава и бира, си доставихме и това малко удоволствие.След натрупаната умора, мислехме да останем на другия ден и на следващата вечер в хижата, но сутринта, когато се събудихме и закусихме, решихме, че няма смисъл да отлагаме със спускането си към Калофер. Момент - щях да пропусна, че със събуждането навсякъде се носеше миризма на пържени филийки от кухнята на хижата. Разбира се закусихме с филийки, чай и кафе, стори ми се най-доброто кафе, което съм пила. Наблизо зад хижата се намираше прочутото Пръскало, но за жалост беше почти пресъхнало и само една слаба струя се стичаше по него. А наоколо – величествена красота и може би само за тази гледка си е струвало да се изкачим до тук.

Продължава