club50plus.bg

 Винаги съм угаждала на номадското си щение за пътуване и нови приключения. Понякога успешно, друг път разочароващо, понякога съм учудена от видяното, случва се и отведнъж да вдигна рамене и подмина,  но толкова   емоционално-разтърсващо  изживяване  като посещението на Орлово око край село Ягодина, дори за моята видяла достатъчно миткарства душа, определено преля лимита на изумлението ми.

Пещерите Дяволско гърло и Ягодинска, са известна дестинация. Всеки отиващ в Смолян или Девин  неминуемо се „отбива“ и до двете. За да преодолееш Буйновското ждрело и да можеш да се полюбуваш на необикновената пещерна красота се изискват сериозни шофьорски  умения. И как иначе, когато по пътя виждаш огромни сини табели с предупреждение: еднолентов път с насрещно движение! Признавам си, ходила съм многокротно и винаги забелязвам  тези които го правят за пръв път.  Как ли?  Разминавайки се с такива коли /при скорост 20км./ водачите им те удостояват с поглед  на  очи с големина на чинии. Толкова е тясно-стръмно-криво-завоесто, оградено от отвесни скали.Но-о-о... неповторимо красиво!

 Пещерата Дяволско гърло е прикътала в себе си подземен водопад. Реката се „вмъква“ през скалите и грохотно се спуска отвесно за да образува феерична гледка. Туристическата група се изкачва по почти отвесна стълба покрай природния феномен. Само ще спомена, че изкачването е с височина на двадесететажна сграда и навред  е призрачно тъмно. Носи се легендата, че точно през тази пещера, използвайки я за вход, Орфей се е промъкнал  в подземното царство на Хадес, за да спаси любимата Евридика.

  Задъханото усещане от лепкавия, мокър мрак при изкачването по стъпалата нагоре, покачващия се адреналин  на  пулсиращата умора от усилието, зловещия шум от пада на водната маса, предизвикват бягащи тръпки по гърба. А екскурзовода  услужливо ни е обяснил откъде идва името на пещерата. При вризането  си през  скалите реката често влачи клони, дори цели дървета. При излизането и в другия край, където тя вече е само кротък поток, НЕ излиза  дори клечка с големината на кибритена. Всичко бива „погълнато“ и прикътано сред гънките на скалите. То си остава завинаги в Дяволското гърло!

  Както споменах, Ягодинската пещера се намира по друг, недалечен разлом на ждрелото. Отново шеметни и тесни завои, отново страх, че пътя никога  няма да ти  е достатъчен да се разминеш с насреща движещия се. Ограден си от непристъпни скали, криволичиш покрай безумно красивата река и ти се струва, че тези десетина  километра  ги  превземаш  с часове. Вътре Ягодинската пещера е с дължина над километър и половина, затова групите влизат на всеки кръгъл час. Организацията е перфектна. Водачите са истински професионалисти влюбени в работата си и пещерното дело.

  Всъщност,  всичко което ви разказах до тук  мнозина са го преживели, защото е утвърдена туристическа атракция. Иска ми се да ви запозная с новото, сътворено преди четири  години – а то е:  Площадката  Орлово око.

  Споменах за любовта на местните към природата, затова и те са част от екипите помагащи на туристите да съпреживеят удоволствието си от идването по тези места. Та именно тези родолюбци решили да сътворят за гостите си върху непристъпната скала, на най-високата точка, ей-така над нищото, единствена по рода си, висяща площадка. Спокойно да се покачиш на нея и се полюбуваш на гледката. Да увиснеш над бездната / някакви си 1500м. под теб празно пространство!/ , а срещу теб се диплят /при ясно време/ Рила, Пирин и Родопите!

Няма как да не се върна с възторг към хвалебствените си думи отнасящи се за сътворилите  „чудото“ и помагащи на желаещите да го видят. Защото самата площадка е изградена с местни средства и усилия. В началото създателите били изкушени да се възползват от европейски пари по прословутите програми.  Но условията за получаване на средствата били много и им се видяли трудноизпълними. Затова местните си спомнили хубавата  ни приказка за неволята и сами, със собствени средства, с много  доброволен труд,  щипка  лудост и вяра  осъществяват  проекта.  Иии... успели!

Резултатът  е  потресаващ!

Сега,  от паркинга  на  Ягодинската  пещера  можеш  да наемеш  джип с водач. Цената е горе-долу  цената на билета  за вход  към пещерата. С  други  думи – напълно  достъпно за всеки желаещ.

Нашият шофьор е усмихнат и позитивен.

Няма да се плашите! – успокоява ни той – Тук работим 25-30 човека. Всички сме от селото. Знаем се и сме свикнали. Има дни, по няколко пъти на ден го минаваме този маршрут.
Да, на думи звучи лесно. Пътуването, отиване и връщане, е около час и половина, а колко ще си зяпаш на площадката си е лична работа.

Едва ли има човек, да не е виждал, макар и само по телевизията, офрод  състезание. И естествено всеки е повдигал изумено вежди от екстремните условия, които преодоляват автомобилите.

Виж, когато обаче джипа / в който си се посадил с бурен ентусиазъм/ потегли  и пред теб изведнъж се окаже, че вместо път има разхвърляни безразборно по височина и големина камънаци, редуващи се с друм  покрит  с  несъразмерни  глинени буци, изровени на метър и повече, поддаващи  от тежината на возилото, което пък непрекъснато се накланя напред, назад и в страни под кос ъгъл върху стръмно спускащ се склон на дълбоко дере... Тръскането е неописуемо. Осъществява се във всички възможни посоки. Рязко. Болезнено за възприятията. Силно и разтърсващо. Усеща се грубо върху вестиболарния апарат, защото наклона на пътя е над тридесет градуса!

Нали ви казах, недейте да се притеснявате – дочувам гласа на Краси, водача на джипа. – Тъкмо тук човек може да се отърве от всякакви камъни в бъбреците! Падат си от самосебе си!...
Аааа,  - мърмори съпругът ми, в опит да се включи към шегата –за  камъните не  знам, обаче със сигурност, пломби в устата ми вече няма! Паднаха до една!
Аз седя на предната седалка. Вторачила съм се напред, не смея да отместя поглед от неравната каша, която гръмко би трябвало да се нарича път. Толкова силно подскачам вертикално и хоризонтално, че ми представлява трудност дори да фиксирам часовника си. Ще ми се да засека времето и преценя кога  най-после ще пристигнем ? Усещам как на места возилото се накланя така неестествено, готово за  миг  да се преобърне, та затова  само успявам единствено да стискам  зъби и... Няма как без да искам  да не се проклинам  за лекомислието.  „Как, по дяволите, се забърках в подобно приключение?“, кънти  вътре  в мене гласа на разума. В следващия миг насреща ни връхлита друг джип,  разхождащ поредните търсачи на силни усещания. Краси рязко отбива за да покачи двете десни гуми на сипкавия глинест  склон. Без да искам почти се стоварвам отгоре му повлияна от острия ъгъл на наклона. Отзад се чува писък. На задната седалка са освен съпругът ми и семейство от Габрово. Всички в този момент са образували плътна камара.

 Е, всичко на този свят си има и край. И хубавото и бясно екстремното. Достигаме и върха. Там няма растителност, а  почвата е примесена с камънаци. Стърчат антени и на мобилните ни оператори. Стръмна пътечка отвежда до металната плащадка. Тя е стабилно направено съоражение  от рифел  ламарина с висок парапет от метър и тридесет. Указателна табела разказва, че издържа до три тона. Всъщност на нея могат да се покачат до десетина души, има достатъчно място, но в действителност хората търпеливо се редуват. Всеки е отворил широко очи за да гледа и снима, да запечата завинаги усещането от гледката.

Да се надвесиш над бездната, обветрен от тънък вятър, напечен от жарещото, защото си прекалено високо слънце – наистина е рядко изживяване. Може би,  тук е момента да спомена, че подобна  площадка  в света!   има единствено над Гранд Каньон в САЩ. Иии...да, тяхната била по-хубава, изградена от прозрачен материал, висяла на съответна  височина. „Да, ама не!“,  повтаряше някога  известен журналист. Цитирам го защото може и американската площадка да е изградена от по-хубави материали и да е значително по-скъпа и по... не знам каква! Но питам: Какво може да  видите над Гранд каньона? Червеникави, пусти скали! А тук, при нас, дори  многобройните чужди туристи смирено признават – гледката, а тя е най-важното! от нашено Орлово око, е в пъти по-стойностна. Защото безумната щедрост на природата ни ни е дарила с безбрежна зеленина във всички нюанси от веронез, тревисто зелено, преливащо в тюркоаз, примесен със сиена, а после през нежно сиво, за да се извиси синевата на небето с плуващите пухкави облаци.

Трудно ми е да се откъсна от пейзажа. Сетивата ми мъркат от удоволствие и възторг. Искам да разперя ръце и се зарея като птиците. Стоейки там горе, ми се струва напълно възможно. Какво още да ви кажа? Да, страшничко си е, дори много... Обаче!

 Каквото и да ви струва, заслужава си да застанеш на пътя на облаците и хвърлиш един орлов поглед  отвисоко. В крайна сметка, вкуса ти определя  една  мисъл – блаженство...

♦ Материалът е изпратен по инициативата Стани Четен автор