Кратко пътешествие из „Малкият Версай“ на Южна Германия
Пролет е и в Германия всички се готвят за сезона на аспержите. Не се шегувам. Този толкова невзрачен зеленчук е повод за особена кулинарна радост и национална гордост сред немците – особено в Южна Германия, където от година на година полетата с аспержи завземат все по-убедителна площ.
В супермаркетите вече са първите аспержи от Гърция и Испания, но дори и някой да се изкуши да си купи преждевременно, всъщност всички чакат местните производители да излязат по главните улици и пазарищата и да започнат напето да се провикват: „Дооойче шпааагел!“
В периода април-юни няма себеуважаващ се немски ресторант, който да не предлага специално меню с аспержи, овкусено с коментарите на известни личности.
Шарл дьо Гол: „Изобщо не ме притеснява, че понякога ме сравняват с аспержа, все пак на аспержата най-важна е главата.“ Или Чарлз Лам: „Аспержите подтикват към нежни мисли.“ Или Карл-Хайнц Функе: „Към апержата човек подхожда като към жената: държи я внимателно за главата и нежно я гали надолу.“
Тук ще вмъкна моята предистория с този чудноват зеленчук, защото последният до неотдавна ми докарваше само разочарования. И предполагам не само на мен.
Най-първата ми среща с аспержите
беше в още гимназията, в един от разказите с неочакван край на О.Хенри. Там той описваше много подробно въздействието на няколко крехки, нежни и сочни аспержи върху слюнкоотделянето на една дама, и аз си представях нещо с формата и вкуса на голи праскови.
После преподавателката ни по английски ни ги рисува на дъската. Оказа се, че не са нито кръгли, нито златисто-розови, нито сладки. А по-късно, когато на пазара се появиха първите консервираните зелени аспержи, ги пробвах един единствен път и заключих, че изобщо не го разбирам този О.Хенри.
Моята история с аспержите има и друг изненадващ обрат, след като миналата година попаднах в Швецинген, немската Мека на белите аспержи. Ясно е, че няма как да опиша в подробности вкуса им, но при всички случаи му прилягат определения като фин, нежен, изящен. За да се улови именно този нюанс, е важно аспержите да са пресни, да са отгледани в околностите на Швецинген (или друг утвърдил се аспержов район) и да са приготвени с лек сос холандес в акомпанимента на няколко варени картофа.
Ако си вземете аспержи просто така, от супермаркета, без да е ясно от кой регион произхождат, се излагате на риска за вечеря да се борите с връзка косми. Друг неподходящ избор е човек да си ги поръча с шницел, както се предлагат на много места. Тази комбинация препоръчвам само на почитателите на червено вино с лимонада, както и на тези, които посягат към аспержите, подтиквани единствено от силата на ревматичните си болежки.
Капризният фалосоподобен зеленчук се оказва изключително лековит и богат на минерални съставки, вероятно поради факта, че се отглежда само на почви с най-високи показатели за качество. Някои му приписват и свойствата на афродизиак.
Дори самото прибиране на аспержите си е чиста проба туристическа атракция. В Германия се рекламират поне няколко живописни
Маршрута на аспержата
От страни на шосетата се виждат редиците с дълбоки лехи, завити в бели найлони, из които всеки ден – рано сутрин и привечер – щъкат сезонни работници. Работата е пипкава: аспержите растат под земята и докато са още на корен, са извънредно чупливи. Майсторлъкът се състои в това да бъдат изровени цели, още преди връхчетата им да се появят на повърхността и да потъмнеят от досега със слънчевите лъчи.
Именно аспержите с непокътнат седефно-бял цвят ще се продадат след това на най-висока цена пред входа на двореца в Швецинген. Точно там наред с щандовете с подвикващи продавачи има и един бронзов щанд с бронзови аспержи и бронзова аспержопродавачка. В реален размер. Славата на зеленчука-благородник по тези ширини тръгва тъкмо от градините на двореца, построен през ХVII век от курфюста Карл Теодор за любимата си жена отляво.
Барокови градини с дъх на див чесън
Тази година съм пак в градините на Швецинген. Уникално място, и не само заради аспержите! Точно зад двореца, където впрочем на никой не му остава време да влезе, е частта с френските барокови градини.
Всяко дърво и растение в тях изглеждат така, сякаш още с появата си са получили много точни инструкции за посоката и формата, в която да растат. Единственото движение на съпротива идва от липите, размахващи „юмруци“ в небето. И все пак по свой си подреден и строг начин тези градини приковават вниманието.
(За да видите снимките в цял размер, кликнете върху тях)
Малко по-надолу обаче правилните форми омекват, разливат се и откровено подивяват в частта с английските пейзажни градини. В този пролетен ден оттам се носи и лек апетитен аромат на див чесън. Това нежно растение си е отвоювало поне една трета от 72-хектаровия парк и напролет привлича немалко гастрономи-бракониери. На мен след няма и десетина минути ми причинява леко пристъргване в стомаха. Изобщо човек тук и току-що обядвал да дойде, пак ще му пригладнее.Сняг от черешови цветчета
Още е рано за аспержи, но пък е точно навреме за черешовата градина. Единствено тя е отделена със зид и вътре в нея се влиза като в зала – отляво и отдясно се отварят две редици от черешови дървета, на възраст между 250 и 300 години, избухнали в розово.
Натежалите им от цвят клони се събират отгоре в сводест покрив, през който едва прозира синьото на небето. Зеленото на тревата отдолу се губи из „преспите“ розови листенца. От време на време духва вятър и всички застиват под обилния листопад.
В другия край на черешовата градина пък се е изсипал цял отбор Алиси от Страната на чудесата във всички стилови вариации от бонбонено-ровозите момиченца до готик мадамите. Тече фотосесия. Само чакам да изскочи отнякъде и някой бял заек, който да поглежда нервно джобния си часовник и суетно да си приглажда мустаците за пред фотографите. Вместо това в клоните на едно вековно дърво съзирам кафява патица, която се опитва да се слее с цвета на дървесната кора. Вероятно мъти горе на черешата!?
Джамията с лотусите
Продължавам към розовата джамия, току зад черешовата градина, в чиято архитектура са вплетени елементи от петте основни религии. Единият от четирите ѝ ъгъла го наричат „синия“, защото в определен момент от годината всички цветя и храсти в него разцъфват в синьо.
Всъщност си е истинско чудо, че това място все още съществува. През 80-те години на миналия век кметът на Швецинген оставя градините и двореца на разрухата на времето, за да може по-лесно да се продаде теренът и... да бъде застроен с луксозни жилища. Ала една от националните телевизии стига до тази информация и прави сериозен репортаж по темата. Кметът приключва с политическата си кариера, а днес дворцовият комплекс е включен в списъка с културното наследство на ЮНЕСКО.
Все още няма коментари