Или как стигнахме до края на света

4март.Огнена земя – прозрачен въздух, бистро небе – чисто, чисто. Не е за вярване, че има такова място на Земята. Между другото, в Бигъл ченъл водата е и сладка, и солена. От теченията май било. Промишленост няма, градът е с население около 25-30 хиляди души, а наоколо... Ех да можех да внуша с думи усещанията, които изпитвахме при вида на панорамата наоколо. Няма как, трябва да се види на място.

4 март беше най-хубавият ден! Разходката в Националния парк Огнена земя: поход от около три часа, група от седем човека, никакви глезотии и водачите – Джесика, много яка мацка в буквален смисъл, и Дарио, който според мен имаше индианска жилка, може би дори не много далечна. Той е шофьорът и лодкарят, с когото впоследствие карахме и кану из Канала. Тръгнахме през гората, по прекрасна пътека, която те извежда от време на време и на брега на морето – миниатюрни заливи, чудни дървета, а наоколо се виждат върховете на Андите, пред които милият Вихрен изглежда като пигмей.

Най-открояващият се връх е Кондор, не много известен в справочниците май, но е едно скрито съкровище, при това доста висок. В гората има много интересни дървета, имах чувството, че от време на време сме в декор на праисторически или приключенски филм със странна и различна растителност. По поляните имаше едри птици, които не се боят от хората. Това е точно естествен резерват, който така те пречиства, че не искаш да се махнеш оттам за нищо на света.

След много зареждащия поход стигнахме до един къмпинг в сърцето на Парка, където обядвахме храна, приготвена от водачите. Вкусно, а наоколо гъмжеше от огромни кафяви дългоухи зайци. Много бяха симпатични – страхливи, но не толкова, колкото очаквах.

Престоят в къмпинга ме върна в къмпингарските ми години... Ех, младост, младост. Някои неща завинаги остават в сърцето. Нямаше много туристи, защото вече наближаваше края на сезона.

А после настъпи най-прекрасната част от деня – разходка с кану из канала. Екипировката напомняше космонавтско снаряжение, а всъщност ставаше въпрос за плаване с кану. Но все пак водата е наистина дълбока, а и си представям, че ако времето е лошо, може би част от чара, който се изсипа специално за нас, би се изпарил.

Във всеки случай имахме наистина фантастичен късмет с времето. Тихо, спокойно и ясно. Аз попаднах в едно кану с Дарио, и слава Богу, защото ми се струва, че единствено благодарение на неговите яки мишци и силни движения, изминахме цялото това разстояние във водата. Сестра ми се падна с Мариано от Буенос Айрес и на моменти бяха доста комична гледка, когато забиваха в някакви плитчини.

Какво да кажа за плаването, това бяха 60 минути, в които се чувствах като част от първите хора на този свят, опознаващи земята и наслаждаващи се на нейната сила, щедрост и чистота. Усетих и се потопих в смисъла на израза „сливане с природата". Девственост отвсякъде. А морските лъвове, които плуваха край нас и само от време на време надигаха малките си главици във водата, на три метра от кануто – лудница, хорааа, не е истина, но аз го изживях. Цял живот ще го помня, слава, слава!

Не бива да се подценява и качеството на хората от групата – двама канадци, двама бразилци, ние двете и Мариано от Буенос, когото вечерта срещнахме в ресторанта Чико, където този път предвидливо си бяхме направили резервация.

Вечерта ограничих лакомията си и не ядох никакъв хляб. Рибата беше фамозна – пъстърва, прясно уловена, на жар, с най-розовото и сочно рибешко месо, което съм вкусвала.

Градът Ушуая – на брега на океана, приятен. Изкачва се от водата нагоре по хълм, но ние се ограничавахме само до двете основни улици, успоредни на брега. Има доста магазини за всякакви неща – сувенири, дрехи; има и много заведения – ресторанти, кафенета, пъбове, разбира се, че има и ирландски пъб, а храната е много вкусна. Като единствен недостатък, за който се сещам, мога отново да посоча това, че не пих никъде едно хубаво кафе. Защо не правят хубаво кафе си остана загадка за мен, при тази близост на големи производители и износители на кафе.

5 март. А днес е моят велик ден! Всъщност в Аржентина всеки ден беше велик. Не се случва много често човек да постига мечтата си, и то да знае точно кога ще се случи това. От невръстна съм си мечтала да видя пингвини в естествена среда и изобщо не съм мислела, че ще се сбъдне някога. Но днес ги видях. Бяха стотици, всеки зает с най-различни занимания, няколко вида, на брега на остров Мартило, където е една от няколкото колонии. Няма по-големи смешници от тези причудливи приказни същества, които запленяват сърцето ми. Ще помня тази гледка – запечатана завинаги в съзнанието ми.

Разбира се, бяха избрали най-скришния залив на острова, а те самите в най-далечния му край. До острова стигнахме с голям катамаран. Оказа се, че малките катери и лодки не отиват толкова далеч, морето може би крие опасности и рискове при лошо време, но ние за пореден път бяхме щастливци. Времето беше като по поръчка – слънце, тихо, ясно. Е, естествено че на палубата вятърът беше повече от силен, но иначе бяхме благословени с прекрасни условия.

Пингвините стояха на пясъка, на поляната по-горе, толкова естествени, всеки погълнат от своите си дела – чудни. Имаше около четири вида, като най-много бяха магелановите, най-малко – императорските.

Магелановите са по-дребни на ръст и имат нещо като малки качулчици. Сигурно има някаква йерархия и разделение и при тях, не може да няма ред. Искаше ми се да отнеса и запазя това първо усещане при вида им.

Всъщност тази колония беше последната, която посетихме и, разбира се, най-жадуваната. Преди това минахме край острови, пак в Канала, с кралски корморани и морски лъвове, които също са много впечатляващи, но моята черешка си бяха пингвините. Толкова отдавна бях мечтала за тях, че направо изпаднах в транс за известно време.

Пропускам някои факти, като например това, че каналът, по който плавахме, е естествената граница между Аржентина и Чили; че на чилийския бряг имаше военна база – мисля, че все още е действаща, а как живеят там хората, ми е много любопитно. А панорамата, която се разкрива, е уникално красива – от двете страни са Андите, като от аржентинска склоновете са доста по-полегати, за разлика от чилийската, където брегът е стръмен и кос.

Установих, че моето място е може би именно на края на света, и оставих частица от сърчицето си с огромното желание да се върна отново тук. После отплавахме обратно към Ушуая, за да хванем вечерта полет обратно до Буенос Айрес. Това беше единственото място, от много много време насам, откъдето си тръгнах с голяма доза носталгия, направо мъка. Времето беше крайно недостатъчно за всичко, което си струва да бъде видяно, преживяно и усетено, да не говорим за осмислено.
Е, толкова за този приказен, последен ден в Ушуая.

Очаквайте Пътуване до Аржентина: пета част