Или как стигнахме до края на света

Когато е писано нещо да се случи, то се подрежда от само себе си. Общовалидна истина. Влагат се усилия, но някак с лекота, резултатът е видим и идва навреме. Не стоиш да чакаш със скръстени ръце, но сякаш ефектът настъпва ненадейно за теб.

Така стана и с Аржентина. Откога се точехме за тази уникална дестинация. Бяхме много навити и се свързахме с българска фирма, но тя се оказа пълно недоразумение – искаха веднага превод на пари, без да дадат каквато и да било информация.

После се появиха някакви дребни парици, а сестра ми видя в дребна случка знак от съдбата. Този път обаче се свързахме с аржентински туроператор. Не че не беше рисковано да преведеш маса пари на агенция, която познаваш само от интернет, но тук отново се връщаме към писаното да се случи. Но всичко се подреди като по конец: самолетни билети, отпуски, програма на пътуването, средства. И ето ни на път към едно голямо двуседмично приключение в периода 25 февруари – 11 март 2011.

На път за Франкфурт в самолета седяхме до царица Маргарита, а точно зад нас седеше и негово величество Симеон Втори. Царското семейство отиваше на празненство в Кобург по случай 150 години от рождението на цар Фердинанд. Сестра ми и доня Маргарита бъбреха сладко, а аз се унесох в дрямка след редица безсънни нощи в София преди заминаването.

В кръчмата Salzkammer сме, в центъра на Франкфурт. Хубаво местенце: светло дърво, меки възглавници, удобни маси и уют преди приключението Аржентина. Похапвам картофи и яйца със зелен франкфуртски сос в почти домашна обстановка почти – разпускаме и се стягаме за 14-часов полет до Буенос Айрес. Да не мислим отсега обаче. Интересно защо картата на метрото виси по тавана на S-bahn-а, струва ми се доста неудобно да си кривиш врата нагоре.

Други кратки впечатления: три часа престой на летището; на 70 изхода се падат само две кафенета с много малко места за сядане; тоалетна открих след упорито търсене и то благодарение на силно развития ми нюх в тази посока. Летището не ме плени. Самолетът, Боинг 747, е доста голям и побира около 360 човека. Местата ни се оказаха до аварийния изход, което значеше, че пространство за протягане на крайници има достатъчно. Излитаме, довиждане Европа!

Вече е 26 февруари и кацаме в Буенос Айрес след удивително добре преминал полет, по време на който успяхме и да поспим. Посреща ни Кармен от местната агенция, подарява ни бутилка червено вино, черпи ни кафе, обяснява какво и що около пътуванията ни – четири вътрешни полета имаме, спим на пет различни места, не е шега работа. Дава ни указания за някои особености и докато се опомним, навлизаме в един топъл, слънчев и приветлив съботен Буенос Айрес.

Боже мили, градът на тангото, на Евита, на военни преврати. Централният булевард, 9 юли, и хотелът ни е на сами него, на 100 метра от Обелиска – средището на града, център на всякакви масови прояви. Той се оказва и основен ориентир, който помогна много при придвижванията ни пеша и завръщането обратно до хотела.

Събота ранен следобед. Градът е сравнително спокоен и пуст, няма много оживление, за разлика от другите дни и часове.

Докато приготвят стаите, пием по един портокалов фреш с кафе наблизо, цените не са много ниски на първо четене, тоалетните не са много чисти, също и на второ четене, но сокът е хубав, а ние сме щастливи и готови за вълнуващи гледки.
Прилична стая, ако не броим кошмарния звук от външен климатик, кратък отдих и ето ни пред кафене „Тортони".

Не може без него, кафенето на политическия и артистичен елит, на 150 години е. Чакаме на опашка, за да влезем, абе просто си примамва туриста отвсякъде. Първи сблъсък с персонала в Аржентина, не си дават особен зор за нищо, в това число и за теб – това характеризира всичко.

Иначе кафенето е със старинен градски чар, подобно на най-старото кафене в Европа – Флориан във Венеция, и като декор, и като институция, и като туристически обект. Посещава се предимно от туристи, чака се на опашка, но е част от туристическия маршрут, Всъщност ние се озовахме там най-вече, защото беше само на 150 метра от хотела.

Обстановката е пищна и прилича на декор. Страхотни портрети и картини има по стените, интересна е цялата атмосфера, било е място за срещи на Карлос Гардел, Хулио Кортасар, Федерико Лорка. Златисти тонове, високи тавани, един леко увехнал чар от златните години на Буенос Айрес – 20-те и 30-те години на ХХ век. Персоналът е странен, по моите критерии, чинии се поставят и вземат, без да си ги искал, нещата се прибират или оставят според настроението на сервитьора, наблюдава се липса на етикет при обслужването, но е интересно и не ни дразни, по-скоро развеселява. Хората са добронамерени и това е най-важното.

„Тортони" се яви като първи допир до трайната тенденция на отпуснатост, непукизъм и лека немарливост, които ни съпътстваха до края, изключвам Огнена земя, но това просто показва, че не е нужно да има много напрежение, че нещата се подреждат винаги, и по-добре човек да го дава по-леко.

След кроасанчета и сок в Меката на интелектуалния елит от миналия век започва нашата голяма пешеходна обиколка из този кипящ, ярък, цветен и пъстър шумен град – в момента притихнал в съботна сиеста. Предимно хора с кучета, туристи, случайни минувачи. И ние, въоръжени с карта, придвижването е лесно, защото пресечките са перпендикулярни и пресичат на всеки 100 метра основната улица.

Обелискът, Пласа де Майо с президентския дворец Casa Rosada, точка на всички важни политически събития, после Реколета, най-елегантния квартал на града с прочутото гробище, разглеждаме всичко това пеш, приятно и спокойно е. Интересни са картините, на които се натъкваме по пътя – модерни и старинни сгради, чудни градинки с каучукови дървета – толкова са красиви тези дървета с големите коренища и короната си, като зелени дробове, кефят ме.

Пълно е със спящи клошари, удобно свили се на дюшеци, местното сити, улици с много боклуци, малки паркове, реката, небостъргачи, хората демонстрират чувствата си, много се прегръщат и целуват, но не показно, а естествено, и е приятно.

Реколета е истинско бижу за жители и туристи. Има всичко: заведения, простор, зеленина, красиви сгради, пазарчета, сувенири, гробище. Последното го посетихме на следващия ден, напомняше на търговски център с алеи и бутици, с разликата, че вместо стоки, в бутиците има гробници с ковчези. Пълно е с котки, едри, лениви, къде ли не. Видяхме, разбира се, и гробницата на Евита, но не се развълнувах кой знае колко. Съседната на нея гробница се продава за около 60 000 долара, мисля. Екскурзоводката каза, че кризата се усеща и по падащите цени на последния земен дом.

Разгледахме пазарчето и влязохме в прекрасната катедрала на света Пилар, очевидно покровителка на мястото. Жалко, че снимката вътре не излезе.

Благодарихме за това, че сме живи и здрави и че сме в Аржентина на това прекрасно пътешествие. Помолихме се за всички живи души, а също и за заминалите. След което лека полека поехме обратно към хотела. Вече бяхме вървели около четири часа и връщането не беше изпълнено с ентусиазъм.

Температурата беше около 30 градуса и след нула от предния ден, рязката амплитуда понатежа доста. Умората се усилваше в тон с глада и жаждата. Замаяни от ходене, гледки и впечатления, се добрахме и седнахме в едно ресторантче на няколко метра от хотела. Строполихме се по-скоро.

Хапнах най-фантастичните равиоли, полети с любимото ми вино Трапиче. В рамките на един час бяхме обект на набези от шест човека – една жена ми поиска цигара, едно момче търсеше храна, мъж просеше пари от всяка маса, жена се опита да ни продаде „златни" бижута, още един просяк се завъртя и вече след шестия набег, не издържахме и тръгнахме, убедени, че нещата в България съвсем не са толкова зле, колкото ни се струва.

Прибрахме се, капнали от умора. Поръчахме събуждане за следващия ден и установихме, че мениджърът на рецепцията има само два зъба в устата, а не беше старец. Заспах веднага, унасяйки се в цветове и звуци – различни и чужди, колоритни и пъстри, интересни и странни. Южна Америка!

27 февруари, неделя започна с организиран тур с гид из Буенос Айрес. Минибусчето минава и събира туристи от различните хотели. Общо групата бяхме шест човека – всичките жени, екскурзоводката също беше мацка. Добре че шофьорът беше мъж, защото толкова естроген ми идваше в повече. Но всяко нещо се случва с промисъл, та и тук предполагам имаше урок за усвояване – търпимост. Три жени бяха от Бразилия, ние двете със сестра ми, и една мадама от САЩ. Със сигурност тя беше гадже с едната бразилка.

Разходката обаче беше толкова приятна, времето много хубаво, по обяд напече страшно, но сутринта беше свежо и много подходящо за разглеждане на красоти. Разгледахме най-важните туристически забележителности: металното цвете Floralis Generica на най-известния аржентински архитект Едуардо Каталано в един хубав парк, Сан Телмо и Ла Бока – двата най-стари квартала на Буенос, близо до брега на Рио да ле Плата. Ла Бока – мястото на Диего Марадона, ултра туристическа обител, но не ме изкефи. Седеше ми изкуствено, цветните ярки къщи – да, окей, – но всички тези проскубани танго танцьори, милонги и някакви супер измислени заведения не ме плениха, и така и не открих особен автентичен чар в това място.

Непрекъснато гидове и кръчмари ни напомняха да държим здраво чантите си, да не изпускаме от очи вещите си и в никакъв случай да не излизаме вечер сами в района – заръка, която спазихме без проблем. Пълно е със заведения, където можеш да се снимаш с танцьорите, да хапнеш, сергийки със сувенирчета, както си му е реда, но атмосферата ми се загуби в някакъв евтин комерс.

Сан Телмо обаче успя да ме плени и то по-скоро едно конкретно магическо място. Съвсем случайно попаднахме в прекрасен пасаж на два етажа – с малки галерии, бутици и заведения, всичко миниатюрно, с много стил и вкус, все едно попадаш в някаква друга епоха.

Беше странно: много туристи минаваха, а в същото време все едно си сам с обстановката. Мястото е точно преди големия булевард Сан Хуан. Мистерия и чар. А каква сангрия пихме, каква салата и емпанади хапнахме – изтънчен оазис за всички сетива.

После разгледахме становете, на които тъкат изящни шалове, галерия със страхотни авторски предмети, големи дебели котараци – място, което се запечатва. Оттам в най-големия пек обратно до хотела ни. Добрахме се полуживи и легнахме за кратка почивка преди вечерята с танго шоу.

В 8 ч ни взеха от фоайето на хотела и тръгнахме да събираме туристи насам-натам. Двама англичани, ние двете, и изненада, още двама българи, в същото бусче. Двойка, тръгнали на карнавала в Рио и на сватба нейде из бразилските ширини, но пътем решили да се отбият и в Буенос Айрес. А може ли в Буенос да не отидеш да гледаш танго?

Аз бях повече от скептична, защото театър Портеньо е един огромен, направо гигантски хамбар, полутъмен, с дълги маси, предназначени за туристически групи, супер туристически кич, сервира се вечеря, уж изискана, но дребните детайли издават посредственост, и в 22 ч започва шоуто.

Всъщност, струва си да си там в името на красотата на танца. Всичко негативно беше пометено от спектакъла, защото то си е истински спектакъл. Гледахме в захлас и тези близо два часа изобщо не ги усетихме. Пет двойки танцуваха в различни сценки от житейски ситуации – голяма пластика, красива страст.

Прибрахме се след полунощ, легнах си в един, а знаех, че на сутринта имаме събуждане за 5 ч – в 8 ч беше полетът ни до Ел Калафате: първата спирка в Патагония.

Очаквайте Пътуване до Аржентина: част втора, Патагония

снимки авторът