Или как стигнахме до края на света
2март. Наспахме се, за първи път от доста време насам. Имахме и повече от прекрасна закуска: чудни малки, прясно изпечени кроасанчета, препечени филийки, сиренце, кафе. Интересно, но в Аржентина така и не ми се случи да пия хубаво, силно кафе.
В 9:30 сутринта ни бодра група от седем човека потеглихме за ранчото в Патагония. Една част за off-road пътуване из хълмовете, а другата, сред които и ние, за езда из патагонската шир.
Мястото, където спряхме, си беше сърцето на Патагония – фантастична панорама, простор и широта. Само на края на света човек може да се чувства така – малък, но на място. В нашата група бяхме четирима: аз, сестра ми и една чудесна двойка възрастни англичани. А пък водачът ни Аугусто беше приказно същество, което ми напомни за Филип от Тринога, някакъв номад, дете на природата, скитник по душа.
Аугусто е от Аржентина, но шета из Латинска и Южна Америка. Работил е като инструктор по подводно гмуркане и като трекинг водач. От 4 месеца живее в естанцията, т.е. ранчото, и развежда туристи на езда из околностите. Чуден, много ми хареса.
Много ми хареса и моят кон Фландър – белезникав красавец, добре сложен, послушен и сговорчив, за разлика от проклетията на сестра ми, която се оказа мързелива, лакома и опърничава кобила и през цялото време се опитваше да я свали от гърба си.Разходката продължи повече от два часа и беше неописуемо удоволствие. Господи, такова усещане за свобода! Гледките са умопомрачителни, но и самата езда ми достави огромна радост. Първо се изкачвахме, а после се спускахме надолу по хълма.
След това – обяд в ранчото. За месоядните той се превърна в изтънчено кулинарно пиршество, а сестра ми дълго след това се прехласваше по говеждия стек. За мен, с трите картофа и още нещо, недотам вкусно, не беше кой знае какъв празник. Снимахме се за спомен с Аугусто и англичаните, сбогувахме се с тази приятна и мила група, и ето ни обратно в малкото Ел Калафате.
Там програмата ни беше най-малко натоварена и разполагахме с най-много свободно време. Полетът ни за Ушуая беше чак на следващия ден, и то късния следобед, но трябваше да освободим хотелската стая преди обяд, та това време висеше малко незапълнено. Градчето освен туристическата част с главната улица с магазинчета и заведения и лагуна Нимез, не предлага кой знае какво за правене.3 март. Освен национален празник, на този ден видях за първи път Огнена земя. Привечер, след ужасен полет, за когото не искам да си спомням (но неизбежно, предвид климатични и метеорологични условия), пристигнахме на края на света – Ушуая, Огнена земя.
Мили Боже! Приземяването си беше истинска атракция – какви планински върхове и какво море! Всъщност самолетът кацна буквално на 5 метра от водата, убийствено изживяване!Та тук се мият двата океана – Атлантическия и Тихия. Това е най-близката сухоземна точка до Антарктида и пак тук свършват Андите – точно там, където се събират двата океана. И ние сме тук.
Вечерта намерихме един чилийски ресторант, препоръчан ни от прекрасния рецепционист в хотела. Умопомрачително вкусна кухня – ядох сьомга, любимата ми риба. Беше розова, чиста, прясна, думи нямам за този райски вкус.Градът е малък, компактен, но си е истински град, има си всичко. Казина – също. Страшни комарджии са тези аржентинци! Но тъй като скоро се стъмни, не можахме да разгледаме добре Ушуая този ден.
Мога да кажа няколко думи за по-раншните часове на деня в Ел Калафате. Това бяха едни излишни седем часа на това място. Излишни, защото вече нямаше какво да правим там, а пък времето беше твърде малко, за да си организираме някакво развлечение извън града. Но пък хубавото беше, че успяхме да релаксираме – това бяха и единствените часове на по-ненатоварен график за тези две седмици.
Мотахме се безцелно из главната улица. Навсякъде има бездомни кучета и бебета, но конфликт между двете няма: кучетата не пречат на бебетата, а бебетата не се боят от кучетата. Според сестра ми трябва да изнесем софийските бездомни кучета в Патагония, а циганите в Индия, и положението ще се подобри чувствително. С което аз съм склонна да се съглася.Бяхме на припек в Либро бар, супер готино време, фреш от портокал, кафе и жестока музика. Много ми хареса, че аржентинците са здрави рокаджии и блусари. Във въпросния бар пускаха размазващо готини парчета, които успяха да ни разтопят напълно от бленуване.
Е, после стана малко тегаво, ама просто вече искахме да тръгваме. Тези последни часове в очакване да тръгнеш за ново място, са доста досадни понякога. Хапнахме нещо, кратка разходка, и обратно в Кау Калешен, където трябваше да чакаме да ни вземат за летището. А летището е уникално – точно в средата на ултимативното нищо, а наоколо се вижда само степта и езерото. Самата сграда е с размерите на автогара в малък български градец.
След поредното закъснение, тук напълно в рамките на нормалното, излетяхме. Много кратък и много кошмарен полет. В последните му минути животът ми мина на лента пред очите и ми се струваше, че идва краят. Летяхме над Андите, където явно се завихрят някакви течения, защото имаше много силна турбуленция. Но кацнахме успешно и всичките ми молитви бяха отправени с благодарност към пилота.
На следващия ден щяхме да ходим на поход в гората и после разходка с кану из Бигъл ченъл. Но в никакъв случай не мога да завърша, без отново да спомена чилийския ресторант Чико, в който вечеряхме.
Претъпканото с хора местенце, където се умирисваш без проблем, и също така без проблем те нахранват до насита с най-вкусно приготвената храна. Сьомгата, Господи, какви прелести си сътворил!... Тя е доказателството, че и човекът е способен на чудеса, стига да има добро желание и познания как да приготви рибата с любов.
Очаквайте Пътуване до Аржентина: част четвърта, Ушуая
снимки авторът
Все още няма коментари