club50plus.bg

В ранната утрин, преди слънцето да нагрее като пещ въздуха над все още хладния пясък, седя на брега на морето до една от буните. Вече е достатъчно оживено. Стройни момичета тичат по алея Първа със затапени със слушалки ушета, други въртят педалите на байковете, трети са постлали кърпи и изпълняват асани от „Хата Йога”. Майки разполагат под чадъри количките със спящи дечица, измъкнати от креватчетата и телепортирани с автомобила, за да поиграят на пясъка и да подишат напоения с миризма на водорасли и йод въздух. Тишина, нарушавана от тихия плясък на вълните на все още неизлязлото от дрямката си море. Както казваше покойния ми приятел и моряк Владо - „Мравките вода пият”. Море, като тихо езеро, до където ти стига погледа в безкрайната шир.
А аз, без демонстрация на нафукани упражнения за дишане и йогистки асани, достигам състояние на медитация. Седиш и дишаш тишината на изящно балансираното си състояние, почти на нирвана. Постепенно под тихия плясък на кроткия прибой, при съзерцаването на морето чувстваш постепенно оттичащата се умора. Вълните ближат пясъка и приспивно се разбиват в скалите. Променящата се изменчивост на морето ми вдъхва чувство на широта и сигурност. Море, като приказка и тиха музика. С меланхоличните си напеви, предразполагащи за кротка дрямка. По особен начин се бях превърнал в слух и зрение, притихнал, непомръдващ, но жаден и за най-малкия знак. С настроение за въображамо пътуване. В закътаната ми в паметта „camera obscura” на преминалите години. И светотатно си мислех, че ленноста не е майка на всички пороци, а майка на живота. Ленност, като същинска същност на хората. В състояние на ленност, казват, че се крие творчеството на Бога – творец. Но, според Рей Бредбъри в „451 по Фаренхайт”, Бога на съвременноста е скоростта, заедно с техниката и ефективността. 
Искуството да се живее, не на последно място се състои в това, да живееш според собствена мярка и със собствено темпо. Да следваш собствените си ритми и потребности. Да излизаш от предписаните ти ходове и процеси. Да „прекъсваш”, когато ти е възможно. Да не се затваряш за непосредствените контакти, да се доверяваш на собствените си възприятия, а не на натрапения виртуален свят, все повече изместващ реалния. Всичко, което медийния поток се старае да възпрепятства. Тази вторична действителност, която подменя възникването на самостоятелни мисли и истински чувства и те тласка в безумния водовъртеж на ежедневието, завъртващо съзнанието толкова бързо, че дяволското колело в ръцете на политиците, издателите и коментаторите да изхвърли като мръсотия цялото „излишно” и отнемащо времето ти мислене. А това не оставя нито миг за унесеност, и за сънливия ми призив:
- „Ела прикaзчице, прииждай море, погълни марша на минутите и секундите!”