Изкачвам се по южен склон на Средна Стара планина. Пред мен се открива много рядка забележителност, за която дори не ми стига фантазията да разбера как е построена? Наоколо цялата природа е обгърната от тишина, спокойствие и невероятната атмосфера. Зарежда ме с нещо, което е живо и днес и ме вълнува. Така както това място някога е вълнувало древните траки. Пред мен е Бузово кале, останки на крепост на 2 км югоизточно от село Бузовград. Стърчат останки от крепостни стени, в най-високата част личат стени на наблюдателна кула. Личи зидария от ломени скали, споени с бял хоросан, смесен с парчета от тухли и цигли. Тук са намерени монети от времето на Константин Велики (306-337 г. н. е.) и части от ранно-византийска керамика, както и от Второто българско царство. Крепост охранявала пътя и прохода към село Казанка, в южните склонове на Средна гора, отблъсвала удари от север и настъпления откъм Старозагорско и Пловдивско по пътя към Казанлък. Южно от крепостта, в местността Черковищата, намерили основи на две църкви. А в местността Суваткруша следи от старо тракийско селище и некропол разказват стари сказания и легенди за хората, живели някога по тези места. Изкачиш ли се по пътеката до Бузово кале, отгоре се открива невероятна гледка към долината на тракийските царе. Присядам на високото и се вслушвам в разказа на вятъра, довял до мен старите разкази за полумитични времена.

Всичко започнало преди незапомнени времена. Земята на Балканите се събудила след милиони години сън. Набирал сили нов катаклизъм, сгорещила се земята, загорели недрата й. Голямото море, наречено хилядолетия по-късно Средиземно, се разширявало и отнело още от сушата на север. Балканската земя се сгърчила от невероятната мощ на раздвижилата се земна кора. Стара планина със земетръсни стонове се накланяла все повече към Родопите, а образувалата се равнина – Тракия, се готвела да стане родно място на легендарно многомилионно племе, взело името на равнината – траките. Земята се успокоявала за малко в просторната равнина, която доскоро стенела под напора на подземната лава. Постепенното напрежение образувало дълга гънка пред балканския рид – това били Средна и Сърнена гора. Магмата отново била затворена в недрата, откъдето извирала доскоро, но всеки момент заплашвала да изригне отново, почувствала се в капана на земната дълбина. Запъплила нагоре, търсейки да избие през всяка пролука, цепнатина и дупка, блъскала се в затворени пространства, а младата планина не удържала на напъна и лавата се устремила с всичка сила нагоре да види небето. Стигайки повърхността, успокоена застивала във формата на сферични камъни и всичко утихвало за още милиони години.

 Времето прелитало като опашка на комета по небосклона и наблюдавало всяко живо същество и онова, което ставало с него. В един летен ден до сферичните камъни дошли няколко здрави мъже и тежките им длета полазили мегалитите. Надалече хтели ударите на хората, потните им гърбове лъщели на изгарящото слънце. Няколко деца носели храна и вода на бащите си и гледали захласнато делата им с недоумение в очите – не е обичайно добиване на камъни за къщи и крепости. Дялат нещо странно. Настанали глад и мор по тази земя. Няколко години поредни летата били сушави, зимите дълги и мразовити. Плъпнали болести. Млади дървета изсъхвали, старите изкелявали, реките пресъхвали. Нивите опустявали безплодни, земята се напуквала. Посърнали селата в Тракийската равнина – тяхната родна земя. Бебета умирали в треска, порасналите побелявали без време, възрастни се побоявали от кахъри. Някаква прокоба тлеела над племето тракийско. Видели се в чудо млади и стари. Отделили група от най-мъдрите хора от всяко племе в околността и ги проводили до древния храм в подножието на Триглавия връх. Скромни дарове събрали хората в тежкия си недоимък. Угрижени и умълчани отпътували пратениците по друма към планината на север. Когато се изкачили по скалистата стръмна пътека по билото на страховития рид, горе пред храма ги посрещнал беловлас старец. С мек глас и добри думи ги поканил да влязат при него. Словата му се нареждали, сякаш самата Земя им говорела, сякаш вятър усилвал силата на думите му. От години гледал отгоре кахърната тракийска земя, пожарите летни, стълбовете дим, в небесата издигащи се. От тях върховете олисели, сланясала гората. Напролет полето не цъфтяло, неогласяно от стадата, доскоро безбройни като звездите, нивите рехави оставали. Виждал, мъката като чума обвивала хората, вятърът не минавал вече над мъртвото родно усое. Гледал старецът и луната вечер, и слънцето денем, питал звездите за хала човешки. Това, което разбрал, казал на пратениците: „В грижи е потънала Земята-майка. Зли демони са затворени дълбоко в недрата й земни, не мирясват, върлуват, кипят сърдити. Нея в трески тресат, а на хората съдба безутешна докарват.” После старецът поел дълбоко дъх и продължил. Знаел ги, каменоделци са прочути, потомци на майстори стари. Нека уменията си впрегнат сега и навръх канарите олтари да сторят:„Храмове нямате, братя, мои! На Богинята-майка огнища за свой подслон при вас да има! В тях синът й Слънце да почетат, че той дава живот на земята човешка и на цялата Вселена.” И още старецът нарежда: „Титани подземни са преградили пътя към небесата. Боговете достъп да нямат до хората. До другото лято храмове да издигнете, богове да приканите и с обич да помолите плодородни облаци да ви пратят, благодатен дъждец да напои земята, а тя с благодат да ви дари. Тогава и вие в щастие да добрувате! Догодина и аз ще си ида от Земята човешка, но вие това дело да сте свършили, иначе лошо за всички!”- завършил старецът. Станали пратениците от местата си тихо, поклонили се на мъдреца и заслизали надолу към равнината, изпълнени с надежда и благодат сърдечна. Крачели дълбоко замислени. После казали всичко на хората. Лятото, след скромната жътва, мъжете задялали скалите, кипяла усилена работа. Упорито дълбаели цепка по цепка, за да отделят огромните камъни, пролуки да имат. Подредили ги майсторите, нагласили късовете, както боговете ги в умовете съветвали. После, когато зимата сковала земята, водата в скалите, дето дъждът изпълнил, в лед се превръщала и пропуквала още скалите. От тях напролет капища съградили. Храмовете на траките по върхарите първи Слънцето с радост посрещали, с молитви го приканвали с живот и радост да ги дарува.