club50plus.bg

Тя може да нарисува небето с думи, без да го е виждала

Често живите и виждащите търсят опора, жилаво дърво, на което да се опрат. Търсят светлина, да освети губещия се на моменти път. Търсят яснота и хоризонти. Крила за полет. Оплетено между клоните като паяжина насърчение. И се губят. Изпадат в дупка. В паника. В безпътица. Мислите им прекрачват тялото и викат за спасение другаде.

А една незряща жена? Тя как върви и не пада...

Небето е невидимо за нея. Но това не е пречка. Тя има своето небе! Тя го чувства, напипва с душата си, с пръстите си. Стреми се към него. Може да го обрисува с думи. С красиви, дълбоки, нейни думи. Тя пише поезия.
Небето. Може да го изобрази с картините, идващи от сърцето й. Усеща безкрайната синева и нищо не я спира.

Стефка Стойчева – жена, която опира мечтите и раменете си на вярата. Жена, която вятърът може да побутне, да обърне настрани, но не и да отклони от пътя.

Тя е с университетско образование по педагогика, българска филология, международна диплома за работа с компютри и няколко специализации в чужбина.

В Пловдив е преподавател по компютърна и брайлова грамотност в националния рехабилитационен център за зрително затруднени. Председател е на християнския център „Благодат" за хора с увреждания.

С екип от верни приятели издава списание Благодат вече десет години. То излиза на брайл, аудио, електронен вариант и на шрифт, подходящ за зрително затруднени. Един немалък подвиг!

Стефка...

Дали защото никога не е виждала небето ще ни го опише най-вярно и най-живо?

Всъщност в нея са останали късчета детски спомени. Не е родена сляпа.
Тя е приела начина си на живот, слепотата не я прави слаба, беззащитна или счупена по някакъв начин. Стефка е жена като много други, но и жена необикновена. Заради не отчаянието си. Заради устояването и вярата.

Приела не виждането си не като недостатък, а просто сякаш е някаква неделима клетка от организма й, част от река, която се влива в нейното море.

„Аз съм от Сливенския край – село Падарево. На 9 години загубих напълно зрението си. На близо две години ме е заболяло дясното око и на две години и половина родителите ми тръгват по лекари. След което ме оперират в София, в Медицинска Академия. Но незнайно по каква причина, лекарите оперират здравото, вместо болното око. Обяснението било – за да го запазят. И до ден днешен, не знам защо така са решили. Така, до 9 годишна, аз виждах с болното си око. Много често получавах кръвоизливи и ме болеше окото, имах глаукома, често се възпаляваше, а аз като дете го пипах, и изведнъж почувствах, че губя зрението си.

И тъй като от 7-годишна бях вече в училище за слепи деца във Варна, една сутрин станах и установих, че вече не виждам нищо. Даже в началото си помислих, че ще ни водят някъде на екскурзия, защото тогава ни вдигаха рано. Но усетих, че денят си започва както обикновено. Щом влязохме в клас, светнах лампата и всички, които имаха остатъчно зрение, се развикаха, че е светло, да я загася. Тогава разбрах какво е станало. Но бях такова дете, че не обичах да се оплаквам, нито да споделям за това и нищо на никого не казах.

Това изобщо не ме сломи. Вече през ваканцията казах на майка ми, че изобщо не виждам. Тя, разбира се, като всяка майка в началото не искаше да повярва. Спомням си дори, че навиваше някаква прежда и почна да ми подава различни кълбета, като искаше да й казвам цветовете им. Очакваше да ги различавам както преди, а а аз й казвах: „Не виждам майко, не мога да ги видя...", тя отново настояваше: „иди до прозореца, излез навън на светло... опитай...". Като всяка майка, не искаше това да се случи с детето й. Оттогава, така или иначе, ми остана да различавам само ден и нощ – светлината, слънцето, предметите като сенки, зависи как пада светлината. Всъщност съм си незряща, защото това изобщо не ми помага. Не мога да се движа сама в непозната обстановка, нито да се ориентирам като правя нещо, камо ли да различавам нещата."

Когато си дете, светът е по детски чист, лесен и шарен...

Все едно слушаш влюбените ранобудни песни на птиците.

„Като всички останали деца, аз също бях буйно и енергично дете – тичах, играех свободно. Дори се катерех на дърветата с помощта на моята приятелка. Тя непрекъснато ми казваше – стъпи сега тук, после там. И може би това ми е помогнало да нямам комплекси, защото имах зрящи приятели с които играех наравно. С тях изобщо не се чувствах по-различна. Никога не ме пренебрегваха за нещо, напротив дори непрекъснато ми помагаха. За моята приятелка беше толкова естествено да ме води, както за човека е естествено да диша. Аз бях като част от нея. Когато се катерехме на непознато дърво, при слизането тя винаги ми казваше къде точно да стъпя. Имахме си една любима черница, на която много обичахме да играем и познавахме много добре. Нашите често криеха стълбата да не се качваме заради мен, но ние по оградата – тя стъпва, аз пипам където е стъпила, и след нея, точно по детски. Тази черница беше разклонена на две – едната й част беше по-удобна, а другата по-преплетена. И тъй като двете си я разделяхме, тя винаги избираше по-неудобната. Аз после оцених това, след време, както и повечето жестове, тъй като за мен всичко бе по-трудно – да намирам плодове, да ги късам. А тя беше невероятна – постоянно измисляше игри с които ме улесняваше и правеше съпричастна в тях. Нагласяваше нещата така, че в никакъв случай да не се чувствам зле, много ме обичаше."