Коледният дух е нещо велико и възпявано, описано в разкази и есета и винаги в приповдигнат дух, със множество красиви думички и емоции. Но има и други Коледи, не толкова красиви и възвишени...
Ще ви разкажа за моята най-трудна Коледа...
На работа съм в коледната нощ. Навън има малко сняг, но достатъчно да създаде коледно настроение, а свежият въздух и блясъкът на украсите по къщи и дървета, разноцветните светлини и празнично облечени разхождащи се хора рикошират в съзнанието ми като съжаление, че отивам да работя, а не да празнувам с близките си... Влизам болницата. Изкачването с асансьора до последния етаж изтрива светлините и свежестта и с отварянето на вратата се потопявам в застоялия свят на реанимацията...
Оставила съм торбичката с вкусотии на празнично застланата с шарена мушамичка маса, до другите торбички донесени от колежките и приемам един по един болните от моя сектор. „Весело посрещане на Коледа!" – щастливо пожелават отиващите си и оставаме на поредното празнично дежурство, оставили наготвените ястия в къщи за близките си и скътали дълбоко съжалението, че още един празник ще сме далеч от тях...
Попривършваме работата за ранните нощни часове и се насочваме към масата с торбичките, за да приготвим и нашата празнична трапеза. Изваждаме кой каквото е донесъл и... звъни тревожно телефонът. Спешно ще приемаме болен в много тежко състояние. Зарязваме масата и започваме приготвянето на апаратурата и всичко каквото трябва. Болният е докаран вече на вратата и го поемаме. Започват рутинни дейности, описвани и показвани по филмите, но тук няма романтика а само бързи и точни действия, изследвания, лекарства, системи, тръбички и описване точно на всяко действие в специален лист. И друго не показват по филмите – миризмата, мръсотията, болката и страхът в очите на човека... Повикан е професор от университетски град, за да извърши консулт и ако е необходимо операция. Той пристига един час след полунощ, когато ние вече изнемогваме от тичане и глад. Той също е оставил топлия си дом и близки...Извършваме прегледа, закарваме болния в операционната, правим каквито манипулации имаме за тези часове на другите болни в залите и... сядаме да видим какво има на масата. Часът е 2 след полунощ. Примряли си разпределяме кой каквото донесъл по чиниите, оставяме за професора и набързо хапваме...
Операцията е свършила. Докарваме болния с леглото, обдишваме с балон и веднага го включваме на обдишващия апарат. Мониторът е полудял. Включени са още 4-5 устройства, изтласкващи с различна скорост лекарства, поддържащи живота. До като смениш едното, записуква нещо друго. Кръвното налягане се мени през 10 мин, сменяш скорости и лекарства, идват лаборанти, взема се кръв, изследва се и отново промяна. Започва преливане на кръв. Влизат системи в ръцете на болния, че и на краката. Непрекъснато сменям банки, флакони, ампули... Обгрижвам и други е трима болни в моята зала. Загубвам представа за времето. Колежка от другия сектор носи кафе. Отпивам и осъзнавам, че вече е ден – през прозореца струи светлина. Имаме още толкова работа – смяна на чаршафи, сутрешни тоалети, сутрешни лекарства...
Пристига дневната смяна. Не усещам краката си. Гърбът ми е схванат, все едно съм носила тежък товар. Започвам да предавам смяната си, но дори устните ми са схванати и думите излизат трудно. Напускам залата, товарът не е вече на плещите ми, но още не осъзнавам това и мозъкът ми трескаво се лута – всичко ли направих, не забравих ли нещо... Поглеждам се в огледалото – сива маска, без израз, очите зачервени от умора и пусти...
Присядам до празничната маса, нямам сили да се преоблека и да си тръгна. До мен сядат колежките. Седим и се гледаме с пустите си уморени очи. Не си говорим – разбираме се без думи. Събираме сетни сили, обличаме се някак си и си тръгваме.
Навън е празник! Хората се разминават и очите им блестят като се поздравяват и пожелават хубави неща. Аз вървя като сянка, едва намирам сили да се усмихна на комшийката отсреща. В къщи ме посрещат, поздравяват, прегръщат, но аз искам само да легна и да спя, спя спя...
Това е моята Коледа! Най-тежката в живота ми. После имаше и други. Осем години вече от тогава. И тридесет години преди това. Умората се забравя. Не забравям очите на болните, удоволствието да видиш на крака оздравелите и редките случаи, когато чуваш – „Сестро, Благодаря!"
Аз съм само една от многото медицински работници, и това е само една от Коледите ми и Новите години и всички други празници, които не съм празнувала... А те са много... Сега отново е Коледа!
Нека бъде весела и спокойна, топла и уютна за всички хора! За всички работещи по празниците и никъде по света да не се случват лоши неща !!!
Това е моята КОЛЕДНА МАГИЯ !!!
Все още няма коментари