club50plus.bg

- Топло е тук – каза дядо Коледа и седна на фотьойла й.
- Щяхте да ми давате подарък – каза тя.
- Ах, да, подарък, но първо няма ли да направите нещо?
- Някъде трябва да се подпиша ли за него?
- Не, да ми кажете я стихотворение, я песничка да ми изпеете.

Боряна го изгледа.

- Добре, стига с този театър! Тук деца няма. Давайте подаръка и си тръгвайте!
- Защо, някого чакате ли?
- Не, никой не чакам. Никой не чакам. Аз както виждате съм сама. И сама ще си остана.
Сълзите напълниха очите й и като порой плъзнаха по бузите. Тя плачеше пред този чужд Дядо Коледа, плачеше и не спираше, защото... защото беше сама.
Дядо Коледа се почувства неловко. Не знаеше какво да направи. Стана и отиде до нея.
- Хей, вижте си подаръка! – разклати той двете звънчета.
Звукът им отекна нежно и закачливо. Тя вдигна разплаканите си очи.
- Това... това ли е подаръкът ми?
- Да, но що за подарък е той? Вълшебен. Този звън привлича нежността, желанието, любовта.

Беше съвсем близо до лицето й. И макар без очила виждаше ясно нежния овал на лицето й. Внезапно усети желания да я целуне. Тя можеше да му отвърне. Представи си как устните им се сливат, как погалва с език небцето й. После я взема на ръце и я понася към фотьойла. Застава на колене пред нея и разкопчава блузката й. Първо едното копче, после другото, третото и четвъртото тя сама разкопчава. Погалва гърдите й, а те са готови сякаш да изхвръкнат от черния сутиен. Целува бедрата й и пръстите му потъват в хранилището на любовта.
В този миг, от унеса му го събуди звънът на звънчетата.
Боряна ги поклащаше и се усмихваше. След това го погледна.

- Ти, ти млад ли си?
- Ами виж сама! – каза той и смъкна омразната брада.

После шапката и мустаците.

- Гледала ли си мъжки стриптийз?
- Не съм.
- Ами гледай тогава! – каза той и започна да съблича червените си одежди.

Смъкна изкуствения корем и остана по дънки и пуловер.

- Е, това е – засмя се той.

От дядо Коледа беше останало усмихнато младо момче. Той тъкмо щеше да каже нещо, когато на вратата се звънна. Чу се висок говор и смях. Боряна отвори вратата. В стаята нахлу сестра й, заедно с куп непознати хора.

- Дойдохме при теб, Боре. Казах си как ще оставя кака си сама. Сякаш някакво звънче ми дрънна и аз хоп поведох тайфата към вас. Хей, това е сестра ми. Малко е дръпната, но става.

Сестра й прегърна Боряна и я целуна.

- Кой е този? – посочи тя бившия дядо Коледа.
- Дядо Коледа – каза Боряна, гледайки момчето усмихната.
- Ами бе – прихна сестрата и се втурна към кухнята.

В този миг отново се позвъни. Бяха колегите от отдела й. Събрали се да празнуват, но чули отнякъде коледен звън и се сетили за нея. Защо и те не можеха да си обяснят. Тя се смееше, целуваше всички, вдигаше наздравица и като че ли забрави за дядо Коледа. Той вече щеше да си тръгва, когото тя със зачервено от възбуда лице го хвана за ръката.

- Благодаря за подаръка – каза тихо тя.
- Явно тия звънчета са наистина вълшебни.

Той не я чу. Беше станало прекалено шумно. Някои танцуваха. Други минаваха покрай тях. Без да искат ги блъскаха. Но той виждаше само нея. И тя виждаше само него. Да, звънчетата бяха наистина вълшебни. Бяха им донесли любовта.