club50plus.bg

Този мъж

Този мъж, дето знам, е разсипано тежко брашно,
зряло в черната угар до синора в крайната нива –
овършано по пладне с копита на бели коне
и отвеяно с вятъра, дето в небето възлиза.

Този мъж, дето знам, е замесен от друго тесто.
Той е тежка молитва, изричана нощем безмълвно.
Малко зрънце любов във отлюспена шепа добро,
посадено по изгрев с росата отгоре на хълма.

Този мъж, дето знам, е напукана хлебна кора.
Той небето издига – да вдиша земята свободно!
Този мъж, дето знам, се замесва с любов от жена
и към чуждия хляб не посяга със пръсти греховно.

Този мъж е горещ. Той ухае на прясно сено.
Той е силен и нежен, сълзите дори да го стягат.
Този мъж е криле. Той е покрив от бяло платно.
Малка глътка живот. И да бъде живот му приляга!

 

Бели ангели

Закъснели очи, с неми погледи махат за път,
а сърцето изстинало, свива света като кукла.
Закъснели ръце се докосват. Не плаче дъждът –
само облаци свъсени сбира на пристан и хуква...

Закъснели мечти си отиват от пристана с гръм.
Като срутени сламени покриви в жълти одежди.
А душите се срещат в камбанен, непразничен звън -
днес погребваме само последната наша надежда.

Закъснели слова, неизречени, стискат гръдта
и под сенките, тайнствено стъпки последно притичват.
И под тях, спряло времето, плахо прегръща смъртта
и страха да докосва живота и пак да обича.

В закъсняла целувка днес тихо се спуска денят
и докосва до свещите в църквата устните бледи
и очите склопени в последния час на нощта
и ръцете ти восъчни, стискащи в шепи победи.

Закъснях да те стигна. А пътят ми в храма се спря
за молитва, с последната скръбна утеха, на пръсти.
И се моля. Макар че сме смъртни – небето сега
с бели ангели само да слезе. Света да прекръсти.

 

Ризи на чардака

Май не донизах дните на гердани
и не накичих крехката си шия,
не ги избелих на платна тъкани,
не ги изнесох като сред чаршия...

Не проснах нищо вънка на чардака
да се ветрее, погледът да вдига.
Над празните си делви не заплаках...
На хората все нещо не им стига...

И даже недовезаната риза
заключих със последните мъниста
в раклата на баба ми с чеиза
под девет ката – да остане чиста...

И скрих последно бялата си пазва
зад девет катинара преди време...
а кой каквото ще да си приказва –
животът ми остана вътре в мене.

Сега го диря, май пустòсах ключа –
душата ми остана да се моли...
Как времето отново да отключа
и да науча костите си голи

да се белеят вънка на мегдана,
да се ветреят ризи на чардака
и ябълката сто лета небрана
да доузрее с някой да дочакам...

 

Може би

А може би сезоните се сменят.
А може би животът си отива.
А може би умираме по-лесно,
когато съвестта не ни убива.

И може би обичаме по-трудно.
Годините вървят полека-лека...
И може би разлюбваме по-бурно,
когато любовта ни е утеха..

И може би копнеем да сме смели,
а търсим топлина във самотата.
И може би в реалните предели –
самотни сме родени на земята.

И може би, направени от глина,
бог със ръце и със любов ни мачка.
Душите ни преточва като вино,
завърта колелото неочаквано...

А може би по стъпките си крачим
и минали животи ни изпиват.
За себе си любов поне да значим,
посоките, когато ни убиват...

А може би с ръка ще махнем леко
и просто като есен ще отминем.
А хоризонтът е така далеко...
Душите си поне да не подминем.

 

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]