Не ми се умира
Не ми се умира, мой бели красавецо...
Под бъзова клонка си крия живота.
И рони се цвят дваж по-бял от светкавица
и трижди по-тих от прегръдка с гарота.
Не сварих подковите на Росинанта си
да лъсна до сребърно по калдъръма,
вратата навън да избия от пантите
и в собствени грешки крака да препъна.
Не ми се умира, мой бели красавецо...
Мъгливи воали не мятай за було,
не идвай за мене, не вдигай наздравица
на горния кат в алабастрова кула.
люлея и цвят по косата си сбирам.
Мой бял и прекрасен, прощавай въпроса ми,
но как неживял се умира?
Поплак
Поплачи вместо мен. Аз, след всички разумни компромиси,
и не помня дори как за сбогом се плаче.
Все едно ми е – сбъднах ли правилно Божия промисъл
или в грешни сокачета се забатачих.
Поплачи вместо мен – аз съм вече роднина на птиците.
Есента си нагънах и сложих в багажа –
две листа от червения клен, кехлибар от лозниците
и дъждът, монотонно шептящ по паважа.
Поплачи вместо мен. Дъвче кротко секунди часовникът
и до хапка преглъща ми късото време.
Аз съм пътник и бях си за всичко самата виновникът –
нека моето място друг да го вземе.
пропилях ги. (Нали все ти мокрех пейзажа?)
Да си вземем последното сбогом с тебе в мълчание –
нямам повече нищо какво да ти кажа.
Ще ми бъдеш ли дом?
Колко път извървях – по-добре не пресмятай...
Треволяче на вятъра – корен без дом.
От онези, които си търсят местата,
пък дори да е шепичка пръст във разлом.
Колко дъжд изваля, колко буря ме млати...
Би ме град – изпомля ме до голо стебло.
Вечно удрях на камък в скалите чепати
и не случих да чуя: „Добре си дошло!"
Колко малко остана от мене след всичко...
Само стръкче обрулен, премачкан живот.
Аз – една полужива, бездомна тревичка,
дето даже не може да върже на плод.
закачил се случайно на кривнат пирон.
Знам, че късно е и не приличам на нищо,
но довя ме при теб – ще ми бъдеш ли дом?
* * *
Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]
Светослава написа:
Преди повече от 13 години
Реки от сълзи съм изплакала с твоите стихове. Невероятна си!
Иван Братованов написа:
Преди повече от 13 години
Чудесно импресивно присъствие, акварелно разлято върху целият лист, без нито едно бяло (празно) петно. Стихове, които са неосимволични по форма и много човешки по звучене.
Благодаря за съпреживяното вълнение!
Радост Даскалова написа:
Преди повече от 13 години
Дълбоките ми и искрени благодарности, "Клуб50+" за предоставената възможност и трибуна!
Успехи както на вас, като екип, така и на многобройните читатели на списанието!
Благодаря още веднъж!
Костадинова написа:
Преди повече от 13 години
Радост, Вие ме съкрушихте... Толкова мъка в толкова хубаво име ... Ис толкова дарба пресътворено... Изпращам Ви вятър от свидна родина - да разсейва тъгата Ви и да изсъхват сълзите Ви. Изпращам Ви слънце, зада Ви стопли, и светла луна - за мечти и надежда. Простете ми, ако с нещо греша...
Teddy написа:
Преди повече от 13 години
Bravo!