Поема
На всички над 50 години!
Древен глас на тиха река,
тръпен ромон на пролетен ручей,
капка дъжд и къс синева,
неизказани шепоти звучни.
В шепа длан насъбрана тъга
по отминали дни и години,
незаглъхнала дума добра,
и раздели и спомени сини.
Цял живот, а всъщност една
много кратичка, светла поема,
боже мой, дано имам ръка
само нея със мене да взема!
Със ветровете съм живял
На моя пътеводител в поези и неоценим помощник Екатерина Аврамова
И не забравяй, че съм вятър
и шепота на кратък стих,
и епизод от стар театър,
и болка от заглъхнал вик.
И лек от билка, или корен,
прорязал с жилка вечността,
и къс от синъото отломен,
изтлял в зеница на река.
И всичко, от което господ
светът за кратко е създал,
и покаяние и прошка,
че с ветровете съм живял!
Закъсняла любов
Цигара, чаша, малко водка
и малко обич посред нощ,
и сляпа болка, тъпа, кротка,
а всъщност острие на нож.
И неизречени проклятия
и неизплакани сълзи,
любов, омраза и зачатия,
в които утрото кърви.
А нощ е, миг преди да съмне,
преди да се роди деня,
не бързам, толкова е тъмно
и знам, че няма да заспя.
И знам, че ще дочакам утро,
преди да е дошла нощта,
над листа бял и необърнат
със недописани слова.
А там ще има само кратък,
недоизказан послеслов,
за неизбежното проклятие
на закъснялата любов!
Димитър Йовков е роден на 21 октомври 1947 г. в гр. Рила. Завършва специалност „История“ в СУ „Климент Охридски“. Пише стихове отдавна, но не публикува. Негови читатели са приятели, близки, съученици. В края на 2011 година, поощряван и подкрепян от приятелите си, подготвя и издава своята първа стихосбирка Луни от смокини, а през 2012 г следва и втората "Вятърът, с който шептя". Към своите бъдещи читатели Димитър Йовков се обръща с думите:
„Читателю, ако съм разбудил в теб човека, значи съм направил нещо. Ако съм събудил в теб детето, значи съм постигнал всичко!“
Все още няма коментари