club50plus.bg

Дана разбра, че трябва да свикне с тишината. Цял живот бягаше от самотата, но тя я преследваше неотлъчно по всяко време. И в препълнените салони, където отиваше, и сред много хора, и у дома сред близките я усещаше, като клеймо на съдбата, от което нямаше измъкване. Може би, за да избяга от самотата, отрано се зачете в книгите. Там намери своите приятели, сред които единствено усещаше, че не е сама. Болката от самотата я прониза за пореден път, когато погреба баща си, после майка си. Междувременно изпрати дъщеря си надалече в края на Европата да учи. Такава непоносима болка не бе изпитвала досега. През всичките години се опитваше да привикне към вътрешната си самота, понякога успяваше за кратко. После потъваше като в непрогледна мъгла, парализирала волята й да се заеме с каквото и да било. Едно от съзнанието за безсмислено усилие, така и заради убедеността, че никога няма да се отърве от това усещане. Понякога осъмваше с широко отворени очи, когато небето над Витоша отсреща осветяваше контурите на планината и започваше да се развиделява, а тя чуваше капките на разваления кран в банята.

Щом чуваше първото раздвижване в къщата Роко вече бе готов да приветства бурно и невъздържано настъпването на новия ден. Дана наметваше бързо халата, като мантия на добра магьосница, която съзнаваше, че след сутрешното кафе, ще надникне в чашата си да разпознае някакви възможни знаци, които да й подскажат това, което я чака през деня.
Когато дъщеря й донесе Роко в клетката, той никак не хареса новия си дом. Започна да блъска по решетката, да пада и отново да захапва с кривата си човка телта с надежда да открие пролука и да избяга. Опитваше по-често по вратичката, сякаш подразбираше някак с папагалския си мозък, че оттам е възможен пътят към свободата, макар да не съзнаваше какво щеше да прави с нея, ако я получи. Това знаеше само Дана. Познаваше всички видове свободи на духа, отначало от книгите, после от живота и от работата си. Тя се опита да успокои Роко с парченца ябълка или ядки, но това особено не го трогна. После забеляза, че се оживява, когато телевизора работеше в хола и тогава Дана премести радиото до клетката и му пусна музика. Тя толкова се хареса на Роко, даже го очарова, че започна да прави някакви движения с тяло, глава и крачета, сякаш в момента си измисляше свой любим папагалски танц. От този ден Дана оставаше включено радиото, когато излизаше. Роко бе доволен. Когато се връщаше уморена и дори смазана от работа, Роко я поглеждаше любопитно с едното си око, сякаш я питаше: - Е, колко струва твоята свобода? – Тя слагаше бързовара в канчето, доливаше вода и пускаше вътре няколко цветчета липови цветчета да си приготви чай, за да се ободри.

Сутрин той усещаше ставането й и вече се разхождаше важно из клетката си, сякаш взимаше първия си уолкинг за деня, а тя се насочваше към бюрото и се надвесваше над множеството бележки, пъхнати под поставката на компютърната мишка. Припомняше си какво я чака през деня, или ако е в края на седмицата, просто сядаше и работеше над започнатата книга с усещането за нечие неотклонно присъствие, което й бе липсвало, когато бе сред всичките хора, с които живя, работи и общува. Понякога седеше дълго над една страница. А Роко като не усещаше движение из къщата, надаваше подканващ крясък. Дана ставаше от бюрото и отиваше да му пусне радиото, но този път по-тихо, за да може да се съсредоточи и да работи. Роко се залисваше в ролята на радиослушател, а Дана спокойно сядаше на бюрото пред компютъра с поредната голяма доза кафе в ръка. Когато станеше обяд отиваше при Роко. Той я поглеждаше с по едно око, застанал на едната си страна, а на нея й ставаше приятно от присъствието на жива душа в своя дом, където дълго бе съзерцавала само разходката на паяка по тавана.

Сега се замисляше над съжителството си с Роко и разбираше, че всичките й дни от детството досега бяха преминали в невидима клетка, между затворени врати, в ограничено пространство от условности, задължения , стремежи, мечти и разочарования, с малко надежда за мигове свобода и с неистови опити да се изтръгне от тоя плен, когато усещаше с цялото си същество преградите на клетката. Беше си избрала за своя съдба словото и никога не намираше достатъчно време и възможност да му се отдаде изцяло. Работите в редакциите, където отмина част от живота й, вече я изморяваше. Не понасяше това свръхнапрежение, което в повечето случаи си оставаше неоправдано и напразно. Разбираше, че с напредването на времето, то ставаше все по-скъпо за нея, отдадено заради дребните левчета, с които едва успяваше да плати месечните си сметки, но нямаше сила и воля да промени това, да си намери различна работа и да заживее по-спокойно и по-сигурно. Не искаше, а и не можеше. Правеше това, с което единствено искаше да се занимава – да пише. Макар да виждаше, че няма много желаещи въобще да четат, тя искаше да продължава да пише. С надеждата то да стигне поне до единици хора. Все ще е от полза за някого. Макар и с риска да остане незабелязана или подминавана, както се случва не рядко с пишещите, излезли от опеката на удостоените с литературно-меркантилна и повече рационална днес власт. Опита да работи друго. Едва издържаше да мине работното й време зад бюрото и хукваше към редакциите. Обикаляше ги на един дъх и събираше темите, от които имаха за момента нужда изданията. После се прибираше у дома и пишеш по цяла нощ на компютъра.

Призори изпращаше мийлите с написаните си статии и тогава чак непокорният й дух се успокояваше. Имаше време само да си направи огромна доза сутрешно кафе и след като вземе душ, да тръгне към работното си място, където духът й преспиваше в следващите осем часа и половина, а тялото? То нямаше значение. До следващия маратон. За нея писането беше празник и много повече от удоволствие, на което все не успяваше да се отдаде изцяло така, както й се искаше. Една след друга се появяваха в съзнанието й образи, асоциации, случки, които бързаше да напише, докато не са нахлули като лавина в главата й нови мисли. Те бързо изместваха предишните и като мощен двигател я караха да бърза да стигне час по-скоро до компютъра си, за да опише всичко, което не й даваше мира. Това бе някаква сладка лудост, от която не се оплакваше, не й тежеше. Напротив – чувстваше се добре като в свои води. Само усещаше, че не й стигат часовете на денонощието, за да й се отдаде спокойно и изцяло. Мислите й политаха като безбройни ята напред през нея и я повдигаха нагоре, караха я да бърза и да лети с бърза скорост. Рояците мисли ставаха цяло нашествие, после потичаха в реки и потоци, сливаха се с морета, те в океани, където тя обичаше да плува, да плува, за да изследва и опише емоцията на всяка капка от живота. После мислите й политаха нагоре и изпълваха цели галактики, пътуваха толкова бързо и гъвкаво, сякаш с друга скорост на времето, непозната и чужда на земята. Световете, които достигаше, бяха изпълнени с видения, а там търсеше приятел, или поне образ да му разкаже за това, което вече знаеше, бе видяла и разбрала, като свое лично достижение. Въпреки, че пред хората тя разказваше увлекателно и те я слушаха изненадани, тя не можеше да сподели с никого радостта или тревогата си. Те стояха на други брегове. Тогава се усещаше сама и самотна и това чувство я измъчваше повече от всичките й тревоги и проблеми от деня. Говореше пред хората за различни неща, понякога се учудваше, че в хода на разказа си открива нови детайли, които паметта й бе извикала отнякъде или съхранила за този момент и усещаше, че изникват нови мисли и картини, които непременно искаше да изследва и опише през призмата на своята емоция. Така усещаше ,че се самозарежда и гледаше да стигне час по-скоро до компютъра си. Обикновено описваше благородни страдащи хора, които търсеха своята правда, а добротата им не рядко ставаше жертва на тези, които бързаха да се възползват. И всичко това просветляваше душата й за цели дни и седмици, докато работеше над поредната си книга. Тогава духът й живееше в нереален свят, изпълнен с благородство, подреденост, хармония и симетрия, на някаква абсурдна за нашето време възвишеност, до която хората, заети с трудността за изхранването си, погълнати от делничните си грижи, едва ли някога щяха да се докоснат. Но за нея нямаше значение, колко щяха да прочетат нейните слова. Важното за нея бе да пише – всеки ден, понякога цяла нощ. Трупаше обем от написано, което нямаше възможност да издаде. От една страна нямаше средства, от друга пишеше некомерсиално и издателите се въздържаха да я издават. Тя пишеше някак просто, но и трудно смилаемо, есеистични и философски четива, които се търсеха от малцина.

Най-хубавите мигове, които имаше, бяха над написаното. Празници, самота, разочарования от неразбраност, разминавания, отдалечавания, болките от всичко това – всичко се въртеше в очертанията на малката помощна лампа над компютъра, макар да нямаше нужда от нея дори в тъмното, защото знаеше наизуст мястото на всяка буква по клавиатурата. Книгата за нея не бе развлекателно четиво, а изповед, тревожен вик, разрез на безплътната й душа, направен от невидим, но безпощаден скалпел, подострен от условностите и зависимостите на живота, който търси огнището на болката, за да я изреже с точността на лазер. Беше убедена, че върши някакво добро, без хората да знаят за това, а тя не се натрапваше на никого. Приемаше с разбиране затворената пред нея врата на поредното издателство, отговорило й с отказ, и се прибираше у дома при компютъра, за да продължи. Така реагираше на отказа, така можеше и така искаше. Само Роко я посрещаше късно вечер, поглеждаше я с едното си око и й напомняше, че за да си свободен, трябва да платиш със самота, много самота. – Да, Роко, свободата е най-скъпо платената свобода. Добре си си в клетката – говореше му тя. – Хранят те, поят те. Не би издържал живота на свобода. Тя е тежко бреме за свободния дух. По-добре си до хранилката, там е сигурно. Свободата ли? Тя е за заблудените, че могат да я имат и да са щастливи от това. – Дана се опитваше да възприема трезво реалността. Опита да пише за комерсиални издания. Материалите й бяха като оазис сред жълто тресавище, подигнат хълм сред отлагания от клюки за развлечения, страсти, голотии и суета. Не издържа дълго и спря да пише за тях. Слушаше исканията на главния редактор за повече скандалност и компромати. Вместо това, тя виждаше хората уморени от проблемите на живата. Мнозина от тях не искаха отново да ги осветляват и описват на страниците на някое си булевардно издание. Мислеше си за това, докато се прибираше пеша до дома и разбираше безсмислието на своята работа. Тогава и идваше да изтрие всичко написано досега от паметта на своя компютър и да сложи край на илюзиите си.

Стресна я крясъкът на Роко: - Дан-а-а! Дан-а-а! – дъщеря й го бе научила да произнася нейното име, а Роко го произнасяше така, сякаш биеше камбана: - дан-а-а, дан-а-а, с леко продължително ехо. Докато размишляваше какво да прави с множеството файлове, събрали словата й, случваше се да попадне на сайт, който любезно приканваше всеки, който поиска, да стане техен четен автор. Нещо от прочетените качени материали успяваше да я развълнува, да провокира интереса й, беше тренирала съзнанието си затова, да повдигне оределите й надежди. Та там има описани споделени съкровени мигове от нечий живот! Тогава ще си спомни за позабравен приятел, който й е позвънил да й разкаже какво му се е случило и какво го е развълнувало, а той искал непременно да го сподели с нея. Защото тя ще го разбере и подкрепи. Там, в сайта, някой вече чете нейните качени материали, бърза да отвори новите му страници и чака с надежда онова, което тепърва ще се появи изпод перото й. Значи, има някъде в непознат град, в непознат квартал, в поредица от непознати жилищни блокове сродни души, заради които си заслужава да пише. Защото те чакат и искат да я четат. И отново се връща увереността й, че една позабравена Жорж Санд дръзко ще влезе в съзнанието и ще предизвика смут, после объркването довежда до преподреждане на стойностите в живота. Там, пред невидимите читатели, се бои да каже, че словото е нейна съдба, струва й се, че звучи някак нескромно и претенциозно. Но в тежки мигове на живота си разбираше, че ако загуби и тази последна своя илюзия, ще изгуби всичко.

Погледна часовника. Скоро щеше да съмне. Роко отдавна спеше на малка пухкава топчица. Дана се отпусна на леглото, намести с ръка възглавницата под главата си, и така дочака утрото. Стана, тръгна към банята с натежала от безсъние след поредна безсънна нощ глава. Водата малко я освежи, а когато погледна към клетката, поразена видя, че Роко си бе отворил сам вратичката и бе изхвърчал през отворения прозорец. Бързо го потърси с поглед навън, повика го няколко пъти, но никой не й се обади. Струваше й се, че, ако за малко затвори очи навън дърветата в миг ще цъфнат, а Роко отново ще си е в клетката в очакване да му пусне радиото. Роко знаеше, че няма да се справи със свободата си. Бе роден в клетка. Но сякаш й подскаже, че може и да загине, но ще й покаже колко много трябва да се мечтае за свободата. Макар и бреме, тя е най-голямата цел, за която си заслужава усилията всеки ден от живота.

- Роко, Роко – проплака Дана и с наскърбено сърце бавно се заприготвя да отиде на работа. Когато с натежали стъпки стигна до спирката на автобуса, на отсрещното дърво чу познати звуци: - Дан-а-а! Дан-а-а! – Това бе Роко. Тя завика след него, примамваше го, молеше го, приканваше го да дойде при нея. Но Роко си остана на дървото. Хората минаваха покрай нея и я поглеждаха с учудване, като странна птица, забързани в сутрешния хлад. Дана не знаеше какво да прави и как да прибере Роко. Минаха няколко нейни автобуса, а тя стоеше под дървото и викаше отчаяно Роко. А, той отговаряше на познатия му глас, но си остана там, избрал сам съдбата си, показал на Дана, че не бива да се бои от избора да бъде свободна.
Дана трудно свикна с липсата на Роко. Със сълзи на очи разказа на дъщеря си по скайпа, какво се бе случило. Отново силно я заболя болката от самотата. Сутрин си правеше голяма доза кафе, спираше пред празната клетка и се опитваше да си представи себе си тръгнала на дълго пътешествие. Дали щеше да доживее онзи ден, когато излязла от невидимата клетка, в която я задържаше животът, щеше да се почувства свободна да разполага с времето и желанията си, да бъде дръзка и смела, да се надсмива над това, което я е правило привидно кротка и примирена. И тогава отново да седне на компютъра. Разбираше, че това късно бягство е невъзможно. Но си представяше часовете, когато се привеждаше над клавиатурата, а онова, неумолимо око, вътре в нея, вече я подтиква да започне да пише, оня невидим за другите стремеж все я кара да следва подреждането на редовете. Как да излезе от тази своя клетка с решетка от острите ръбове на душата си, изградена от времето и обстоятелствата? Мечтата й бе, като застинало в гипс движение напред и нагоре.
Беше й тъжно, че отново е сама и в същото време се радваше, че някой бе постигнал свободата си, а тя се чувстваше сякаш е на нечие друго място, направила нещо много голямо в живота си.

* * *