club50plus.bg

- Една Коледна нощ може би ще помня дълго – каза Теодора.
Пастелномеките й очи имаха цвят на есенно море. Тя гледаше към прозореца. В стаята се прокрадваше сребриста светлина. Беше топло и тихо. Навън снегът покриваше малката градинка със старите тъмни кестени, които сега приличаха на самотни човешки фигури с вдигнати нагоре ръце в очакване да се случи нещо необикновено. Наближаваха Коледните празници, както винаги изпълнени с вълнение и суета. Хората бързаха, обикаляха магазините, купуваха подаръци, елхи, трескаво се готвеха да пътуват за провинцията или за чужбина при близки и познати, с които заедно да посрещнат Коледа и Нова година.

- Беше декември 1990 – продължи Теодора.

Аз я слушах, а тя говореше тихо сякаш на себе си или по-точно си спомняше на глас тази Коледа, която нямаше да забрави или не искаше да забрави.

- Две години след началото на промените у нас, ни поканиха в Москва да изнесем няколко концерта преди Нова година. Бяхме четири цигуларки: Мила, Петя, Люба и аз, млади и възторжени. Публиката в Москва ни посрещаше и изпращаше с нестихващи ръкопляскания. Преди последния ни концерт ни казаха, че ни канят да свирим и във Вилнюс. Съгласихме се. Бяхме музикантки, чувствахме се истински щастливи, когато свирехме пред притихналите, изпълнени със зрители зали, а в притаената тишина от цигулките ни се носеха чудните мелодии.

Купиха ни билети за влака и ни казаха, че рано сутринта на 23 декември ще тръгнем, а вечерта ще бъдем във Вилнюс. Никоя от нас не беше ходила в Литва и бяхме щастливи. Съвсем неочаквано ни си представяше възможност да видим литовската столица и да бъдем в страна, за която само бяхме слушали.

Пътят с влака беше дълъг, но не и уморителен. Пътувахме през необятна снежна пустиня и докъдето стигаха погледите ни се простираше бяло равно поле. И в тази безмълвна пустота имаше нещо красиво и празнично. Всичко беше толкова бяло и чисто сякаш целият свят бе застинал в бяла вечност и нищо не можеше да наруши покоя и тишината. Само влакът пресичаше тази пустиня и оставаше кратка диря, която бързо изчезваше и се стопяваше в далечината.

Представяхме си как скоро ще сме в литовската столица, ще се разхождаме по улиците на стария древен град и неусетно ще потъваме във вековната му история. Във Вилнюс щеше да ни чака организаторът на концертите, който, както ни казаха, се беше погрижил за всичко: за настаняването ни в хотела, за концертната програма и за разглеждането на града.

Малко след залез слънце влакът пристигна на граничния пункт между Русия и Литва. От няколко месеца Литва беше възстановила независимостта си и вече между двете държави имаше граничен пункт. Най-напред мина руската гранична проверка, а след това – литовската. В купето влязоха двама млади мъже, светлокоси, синеоки и високи. Огледаха ни и единият от тях ни каза нещо на литовски. Беше ясно, че ни приканва да си дадем паспортите. Дадохме му ги. Той ги разгледа внимателно и започна да ни обяснява нещо. Говореше на литовски и нищо не разбирахме. Опитахме се да го попитаме на руски какво иска да ни каже, но той продължи да говори на литовски. И за него, и за нас беше ясно, че дума не разбираме. Явно нашите въпроси на руски го подразниха и гласът му стана по-рязък и по-студен. Лицето му беше каменно. Не трепваше нито мускул, а и по сините му, сякаш стъклени очи, не можехме да отгатнем какво ни казва и какво се опитва да ни обясни.

В купето, до нас, седеше възрастна жена, която мълчеше и слушаше какво говори граничният служител. Явно разбираше думите му, но запазваше пълно мълчание. Люба, която от трите ни беше най-общителна, не издържа и помоли възрастната жена да ни каже какво се опитва да ни обясни граничният служител. Тя за момент се поколеба дали да влезе в ролята на преводач или не, но след кратък размисъл се реши и на чист руски език ни каза, че служителят ни пита за къде пътуваме и с каква цел. Веднага побързахме, почти в хор, да отговорим, че сме музикантки и сме поканени във Вилнюс да изнесем няколко предпразнични концерта.

Нашата спътничка преведе думите ни, но служителят й отговори, че документите ни не са редовни. Трябвало е, преди да тръгнем от Москва, да получим някакъв документ, с който да ни бъде разрешено да прекосим руско-литовската граница. Никой дори не ни беше споменал, че такъв документ е необходим, а сега без него не можехме да минем границата. Политическите промени бяха станали наскоро, само преди няколко месеца, и не всеки беше наясно какви документи са необходими за пътуване между бившите съветски републики.

Младият граничен служител изрази съжаление, но каза, че е длъжен да ни свали от влака, защото сме нередовни пътници, не можем да преминем границата и да продължим за Вилнюс. Беше категоричен. Строгото му каменно лице и стъкленият му северен поглед подсказваха, че няма да направи никакъв компромис.

Изумени и притеснени ние, четирите девойки, си взехме багажа и цигулките и слязохме от влака. Огледахме се страхливо и с ужас видяхме, че се намираме насред полето. Гарата беше малка, едноетажна постройка, може би не гара, а някаква гранична спирка, а около нея се простираше полето, безбрежно и бяло, потънало в тайнствения мрак на зимната нощ. Стояхме на перона и не смеехме да мръднем Бяхме сами. Около нас не се виждаше жив човек. След няколко минути чухме пронизителното изсвирване на влака, който бавно потегли, оставяйки ни насред полето, може би на ничия територия, ни в Русия, ни в Литва.

- А сега какво ще правим? – проплака Мила. – Ще измръзнем тук и може би няма да успеем нито да се върнем в Москва, нито в България.
- Не се паникьосвай – скара й се Люба. – Ще отида при началника и хубаво ще го наредя! Ще видиш как веднага ще намери начин да ни закарат до Вилнюс.
- Само така ти се иска – отговори й Мила през сълзи.
- Ще видиш! Ако не вярваш, ела с мен!

И без да чака отговор, Люба си остава куфара на перона, тикна цигулката си в ръцете ми и тръгна към малката постройката, за да търси началника.

Ние останахме на перона да я чакаме. Ставаше все по-тъмно и по-студено. Вятърът виеше като гладен вълк и макар че бяхме добре облечени за студена и сурова зима, започнахме да потропваме с крака.

Не мина много време и Люба се върна. По умърлушеното й лице и по помръкналите й кестенови очи отгатнахме, че мисията й се е провалила. Всички в хор я попитахме:

- Какво стана? Какво ти каза?
- Нищо – въздъхна тя. – Дори не пожела да ме изслуша. Каза, че без документи не можем да продължим. Хубаво е, че поне го разбрах. Беше любезен да говори на немски, а не на литовски. Каза ми, че утре сутринта в шест часа има влак за Русия и ще се върнем обратно в Москва.

Умърлушихме се и ние. Трябваше цялата нощ да останем на тази малка гара, сред безкрайното бяло поле, и тук да посрещнем Коледа. Досега никога не бях посрещала Коледа извън дома и ми стана много мъчно. Далече, в България, мама, татко и сестра ми сигурно отдавна бяха насядали около масата в топлата и светла стая и с радост посрещаха големия празник. Сигурно вече си бяха подарили един на друг подаръците, бяха си пожелали здраве и радост и с удоволствие ядяха ошава или баницата. Татко вече беше разчупил питата, на всеки беше дал по едно парче и всеки беше видял късмета си. Мама положително беше отделила моето парче, за да ми го даде, когато се върна. Какво ли ми се беше паднало тази Коледа? Какъв ли беше тазгодишният ми късмет? В питата мама слагаше една паричка и малки листчета, на които пишеше „здраве", „любов", „щастие", „пътуване в чужбина", „успех в работата", „нова къща", „сватба". Винаги ми се падаше или „пътуване в чужбина", или „успех в работата", а мама много искаше да ми се падне „сватба". Вече наближавах двайсет и осем години и тя с нетърпение очакваше момента, в който да й кажа, че се омъжвам, но за жалост този момент все не идваше и много често мама ту явно, ту със заобикалки ме питаше няма ли най-после и аз да се омъжа. Все така ли ще ходя по турнета и все така ли ще бъда сам-самичка, а може би съм решила да остана стара мома? Мама вече ме дразнеше и ме ядосваше със своите скрити и явни намеци за сватба и затова тази Коледа, тук между Литва и Русия, не бях много сигурна какво точно усещам, дали тъга, че не посрещам празника с родителите си и сестра си, или радост, че съм далеч от мама и че няма пак да ми прави намеци, че през годината, която идва, трябва вече да се омъжа.

Беше ясно, че тази Коледа ще я посрещнем тук, на тази малка гара, и затова побързахме да отидем в чакалнята, поне да сме вътре, а не навън, където ставаше твърде студено. Както можеше и да се предполага, в чакалнята нямаше никой. Беше празна и приличаше на хамбар. Ние четирите се свихме на една от дървените пейки и потънахме в мълчание.

- Ако си спомняте, аз не бях съгласна да отиваме във Вилнюс – продума Мила, – но вие всички не искахте и да ме чуете, а започнахте да ме убеждавате, че след като ни се удава такава възможност, не е за пропускане.

Само я погледнахме мълчаливо и нищо не й отговорихме. Всяка от нас беше потънала в мислите си и нямахме намерение нито да отговаряме на Мила, нито да й обясняваме, че наистина искахме да видим Вилнюс. Седяхме притиснати една в друга, забили погледи в празната чакалня. Не се мяркаха и граничните служители. Сигурно бяха в някоя стая и вече празнуваха. В един момент Люба се размърда, стана и ни огледа строго.
- Какво сте оклюмали – каза тя. – Нищо не е станало. Ние сме пътуващи цигуларки и трябва да сме готови на всичко. Бъдни вечер е. Ставайте да посрещнем Коледа. Вадете цигулките и започвайте да свирите.
- На кого да свирим? – попита я сърдито Мила.
- Как на кого? На нас ще свирим. Музикантки сме и сами ще си направим коледното празничното настроение.

Малко неохотно станахме, извадихме цигулките и засвирихме. За наше учудване в голямата празна чакалня акустиката беше чудна. Мелодията се лееше сякаш бяхме в огромна концертна зала. Свирихме и музиката ни увличаше.

Не знам колко време свирихме сами в чакалнята, но отнякъде се появи един униформен мъж и застана пред нас. Спряхме и го погледнахме в очакване да чуем какво ще ни каже. На руски език униформеният ни каза, че началникът ни вика. Както бяхме с цигулките, тръгнахме вкупом след мъжа. Влязохме в голяма стая, в която около дълга маса бяха насядали десетина гранични служители. Началникът, сравнително млад мъж, с гладко избръснато лице и стоманено сиви очи, се изправи и каза:

- Днес е празник и сякаш Бог ви изпрати при нас. За да бъде празникът истински ви молим да ни изсвирите нещо.

Спогледахме се, не чакахме втора покана, а веднага започнахме. Най-напред изсвирихме „Тиха нощ, свята нощ", после „Аве Мария", а след това от концерт за четири цигулки от Георг Телеман.

Като свършихме, мъжете станаха и започнаха силно да ни ръкопляскат. Началникът ни каза:

- Благодарим ви. Вие ни развълнувахте. Реших, че трябва да продължите към Вилнюс и да изнесете концертите, за които сте поканени. Във Вилнюс ви очакват. Нашите сънародници трябва да чуят вашите прекрасни изпълнения. След час оттук ще мине влак за Вилнюс, ще се качите и ще продължите пътуването си.

Не можехме да повярваме на ушите си. Щяхме да видим Вилнюс, щяхме да свирим във Вилнюс и това, благодарение на нашия малък концерт за граничните служители.

Сбогувахме се с началника и неговите колеги, качихме се на влака за Вилнюс и продължихме нашето пътуване, но тази Коледна вечер няма да забравя никога.

Теодора замълча и пак се загледа през прозореца към малката зимна градина с черните самотни кестенови дървета. Беше в навечерието на Коледа и я очакваха коледни концерти.