Вход 
Влез чрез Facebook 
Регистрация 
Днес леля Данка навършваше седемдесет и три години. Животът й беше преминал бързо като планинска река. Какво ли не преживя, какво ли не видя, но благодарение на Бога беше още жива и здрава. На пет годинки остана сираче, почина майка й, татко й сам ги отгледа. Бях пет деца – двама братя и три сестри. Татко й беше свещеник и тя често се чудеше как се беше справил сам с петте си невръстни деца, но всички те израснаха и си намериха пътя в живота. Единият й брат – стана учител, другият – офицер, а сестрите й се омъжиха в различни градове и създадоха добри семейства.
Омъжи се и леля Данка. Мъжът й Богдан се случи добър човек, но болнав. Не можеше да работи тежка работа и тя беше мъжът вкъщи. Тя работеше, тя въртеше домашната работа. От сутрин до вечер крак не подвиваше. Хората се чудеха откъде намира сили. Слаба, висока с дълга гъста коса, сплетена на тежка плитка, с меки гълъбови очи, почти винаги усмихната, тя не се спираше за миг. Сила й даваха трите й деца – две момичета и едно момче, и за тях тя би отишла и до края на света. Какво ли не беше работила: шивачка, готвачка в ученически стол, а когато парите не стигаха, грабваше мотиката и отиваше да копае лозята на близки и познати.
Радост, като птиче пърхаше в сърцето й, защото децата й се учеха и я слушаха. Лила, най-голямата й дъщеря, стана шивачка. Много сръчна, удаваше й се този занаят. Шиеше и ателието й от сутрин до вечер беше пълно с жени – и по-млади, и по-възрастни. Знаеха я като най-добрата модна шивачка в града. Търсеха я и от други градове, а когато наближаваха абитуриентските балове, Лила не можеше да си вдигне главата от работа. Оставаше в ателието до късно вечер и леля Данка се чудеше как издържа. Вярно две момичета й помагаха, но Лила вършеше всичко; вземаше мерки, кроеше, правеше пробите.
Другата й дъщеря, Мила, стана учителка. Нея леля Данка най-много обичаше. Още като малка Мила се учеше отлично и отгоре до долу имаше само шестици. Мануил, синът й, завърши инженерство и сега беше голям началник, ръководеше някаква служба по строителството на мостове. „Не е лесно да се строят мостове – казваше с гордост леля Данка. – Трябва много да си учил и много да знаеш, за да изградиш мост от този до онзи бряг. Ако няма мост, как ще преминеш реката или как ще стигнеш оттатък пропастите и деретата. Мостовете събират хората, водят ги един към друг."
А като дете Мануил беше буен, палав и създаваше грижи и ядове на леля Данка, но сега вече е сериозен, умен, зрял мъж, истински началник. Понякога го даваха по телевизията и като го гледаше радостно вълнение напираше в гърдите на леля Данка и я задушаваше.
Когато Богдан, мъжът й, почина, Лила, най-голямата й дъщеря каза: „Мамо, дай да продадем къщата. Ще дойдеш да живееш у нас, за да не си сама." Пари й трябваха на Лила, за да направи шивашкото ателие. Продадоха къщата и леля Данка раздели парите по равно на трите си деца, на Лила, на Мила и на Мануил. Мъчно й беше за къщата. Бяха я построили двамата с Богдан. Гладуваха, страдаха, но я построиха и в нея отгледаха трите си гълъбчета. Не беше голяма къща, с три стаи, с малка кухня, а дворът – широк. Садяха домати, краставици. Имаше цветя и плодни дръвчета: праскова, кайсия, круша, ябълка и един голям, почти вековен, орех, под чиято сянка лете играеха децата.
Доволна беше леля Данка, че с парите от къщата помогна на Лила да си направи ателието. Когато Мила роди Симеон, я помоли да отиде да живее у тях, за да й помага. С готовност леля Данка се премести в дома на Мила. Симеон растеше, тя го гледаше, а Мила работеше. След Симеон, Мила роди момиченце. Кръстиха го Камелия. Малко мъчно й стана на леля Данка, че не го кръстиха на нейното име или на име, близко до нейното, но си замълча и продължи да гледа и Симеон, и Камелия. И Лила, и Мануил имаха деца, момичета и момчета, но никое от тях не носеше името на леля Данка. „Е, това не е важно – казваше си тя. – Да са живи и здрави."
Симеон и Камелия пораснаха, станаха гимназисти и една вечер Мила каза на майка си:
- Мамо, извинявай, но Симеон и Камелия вече са големи. Не могат да спят в една стая, а апартаментът ни е тесен. Ще говоря с бате да отидеш да живееш у тях. Той е началник, неговият апартамент е голям, ще те вземе при тях.
Леля Данка нищо не каза, само се усмихна и си помисли: „Докато децата бяха малки и ги гледах, апартаментът не беше тесен, имаше място за всички ни. А сега, когато пораснаха и вече нямат нужда от мен, стана тесен."
Мила каза, че ще говори с Мануил и леля Данка си приготви багажа, за да отиде да поживее и при Мануил, а и какъв багаж имаше. Всичките й дрехи се събираха в един мукавян куфар, който й беше останал от едно време, вече доста олющен, а от ръбовете му се подаваше картонът.
Дните минаваха, Мила мълчеше и не казваше кога леля Данка ще се премести да живее у Мануил, а и тя рядко виждаше сина си. Зает човек беше той, много работеше и почти не идваше у Мила, за да навести майка си. Само понякога се обаждаше по телефона да попита: „Как си, мамо, какво правиш?" "Добре съм" – отговаряше леля Данка и толкова, но не му се сърдеше. Зает беше, мостове строеше, отговорна работа, трябваше да внимава. Та нали, ако някой мост падне, той ще отговаря. Хората на него разчитат, а хората не могат да живеят без мостове, как ще преминават реките и пропастите, за да бъдат заедно.
Един ден Мила заговори, но притеснена и объркана.
- Мамо, - продума и не знаеше, откъде да започне.
- Говорих с Мануил, но той ми каза, че не може да те вземе да живееш у тях. Не е удобно. И неговите деца вече са големи, а пък знаеш каква е Соня, жена му, особена е, все мълчи, все нещо е недоволна, няма да се чувстваш добре у тях...
Леля Данка я слушаше, нищо не продумваше, само я гледаше с кротките си гълъбови очи, а Мила се потеше и заекваше, чудеше се как по-меко да й обясни какво е казал Мануил.
- Говорих и с кака – продължи Мила зачервена като ябълка, - но и у тях е същото, пък и те далече живеят, няма да мога да идвам често да те виждам. Но ти не се притеснявай. С Мануил и Лила решихме да ти намерим квартира. Ние тримата ще плащаме наема. Ти за нищо няма да имаш грижа. Всичко ще плащаме: и тока, и водата, и отоплението... Ще бъдеш по-спокойна, ако си сама. Ще си лягаш, когато искаш, ще ставаш, когато искаш. Никой няма да те притеснява. Ще идваме при теб, ти ще идваш при нас. В един град сме, няма да сме далече едни от други...
Намериха квартира и леля Днка заживя сама. Мъчно й беше, че на стари години трябва да е сама, но какво да прави, не можеше да притеснява децата си. Те имаха големи семейства и децата им вече бяха големи.
Стаичката, в която настаниха леля Данка, беше в стара къща в един от крайните квартали на града. Хубаво поне, че къщата имаше двор, та когато беше топло, леля Данка излизаше на двора и сядаше под асмата. Хазяите и те бяха възрастни хора. Семейство. Живееха сами. Децата им отдавна се бяха запилели някъде по чужбина. Разбираше се леля Данка с хазаите, понякога разговаряха, но с едно не можеше да свикне. Хазайката, Параскева, беше много пестелива жена. Току повтаряше на леля Данка по-малко вода да ползва, да не полива цветята, защото вече и водата била скъпа, а и наемът е малък и не стига. А леля Данка не можеше да гледа как цветята вехнат в двора. Обичаше тя цветята. Едно време в техния двор имаше много цветя и всичките бяха като усмихнати деца, свежи, пъстри. Данка ги гледаше, грижеше се за тях, поливаше ги, прекопаваше ги, разсаждаше ги. Понякога, като седеше сама в двора на чуждата къща, тя си спомняше за своята къща, в която живееха с Богдан, в която отгледаха Лила, Мила и Мануил. Малка беше, но винаги чиста и подредена. Всичко вътре светеше. Прозорците винаги измити, перденцата бели като сняг, изгладени и сякаш трептяха като криле на пеперуди.
Днес леля Данка реши хубаво да полее цветята в двора, пък нищо, че Параскева пак ще мърмори. Днес беше необикновен ден – имаше рожден ден, навършваше седемдесет и три години и започваше седемдесет и четири. Почисти тя малката си стая, измете, избърса праха, подреди. Нямаше кой знае какво в стаята: легло, маса, няколко стола, гардероб, хладилник и телевизор. Когато вече хубаво се разсъмна отиде да близкия магазин и купи пиле, картофи, хляб, лимонада, бутилка червено вино... Беше си скътала малко пари от пенсията и искаше да се подготви за празника, както трябва. Щяха да дойдат Лила, Мила, Мануил, а можеше да дойдат и някои от внуците й. Преди няколко дни беше говорила с Мила и й беше казала, че ще ги чака на обяд.
Върна се леля Данка от магазина и в лятната кухня, която беше в двора на къщата, приготви обяда. Свари супа, сготви пилето с картофи. Стана ядене за чудо и приказ. Направи салата. Извади едно малко шише с ракия, която пазеше за специални случаи. Застла масата с чиста бяла покривка и подреди всичко така, както тя си знаеше: чиниите, лъжиците, вилиците, салфетките, чашите за ракия, чашите за вино. Наближаваше обед и леля Данка седна на леглото да си почине и да чака гостите, гълъбчетата: Лила, Мила, Мануил и децата им.
Стана дванадесет часа, стана един, но никой не идваше. От време на време излизаше навън, отиваше до пътната врата и се оглеждаше, но никой не се задаваше и по улицата към къщата. Е, може да закъснеят, казваше си, днес е събота, по-късно стават, няма за къде да бързат, има време. Но часовникът не спираше. Тиктакаше, сякаш някой четеше стихотворение. Стана два часа, а после и три. В стаичката беше тихо като в празна черква. Леля Данка седеше на леглото и от време на време протягаше глава, за да погледне през прозореца, но никой не се мяркаше на двора. Ослушваше се, чакаше дворната врата да скръцне и шумно да влезе голяма група от хора, но никой не идваше. Сигурно са се уговорили да се срещнат и всички ще дойдат заедно, мислеше си тя.
Мина пладне и денят започна бавно да преваля, а тя все седеше на леглото, облечена в празничните си дрехи, черна рокля с бяла дантелена якичка и черни обувки с по-висок ток. Посребрената й коса, все още гъста, добре сресана, откриваше високото й заоблено чело. Навън започна да се смрачава. Масата стоеше подредена в очакване на гостите, а леля Данка не сещаше нито глад, нито жажда, макар целия ден да не беше сложила и хапка в устата си.
На другия ден Параскева, хазайката, се обади на Мила и Лила да дойдат бързо. Не мина много време и те дойдоха с Мануил. Влязоха в малката стая и намериха леля Данка легнала на леглото, облечена в празничните си дрехи, заспала вечния си сън. Бледото й лице беше спокойно и като че ли усмихнато. Мануил я погледна и промълви:
-Мама е умряла щастлива. Дори и в последния си миг се е усмихвала.
-Кого ли е очаквала? – запита се Лила. – Масата е подредена. Щяла е да има гости.
(София, 26. 05. 2011 г.)
Роден е на 21 май 1952 г. в София, завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Твори на български и на есперанто.
Първите му разкази се появяват още през 1978 г. в Будапеща, където живее осем години, член е на Съюза на младите унгарски писатели и е редактор в списание „Унгарски живот”. Много от разказите му излизат в различни литературни списания в Белгия, Бразилия, Испания, Корея, Унгария, Франция, Япония и творчеството му е по-добре познато в чужбина, отколкото в България.
Автор е на сборниците с разкази „Тайнствената светлина” (1978 г., Унгария), „Насън пътувам” (1992 г., България), „Затворената мида” (2001 г., Швеция), „Глинената камила” (2002 г., България), „Почивка на Карибите”, издаден от ИК “Жанет 45” (2006 г.), на романа “Преображение Господне”, спечелил конкурс на Министерството на културата и издаден през 2008 г., на романа “Бягства” (КК „Труд”, 2008 г.) на повестите “Златният Посейдон” (1984 г., Унгария) и “Майски дъжд” (1984 г., Бразилия), на пиесите “Ще живеем!” (1983 г., Унгария), “Доктор Браун е у нас” (1987 г., Унгария) , “Откритието на века” (1993 г., България), на сборниците с есета “Белетристични есета” (1987 г., България) и “Литературни откровения” (2000 г., България). През 2001 г. сборникът му с разкази “Затворената мида”, печели годишната награда “Творба на годината” на швейцарското литературно списание “Литература Фоиро”. През 2007 г. южнокорейското издателство „Деоксу” в Сеул издава в превод на корейски сборника му с разкази „Хубав сън”.
Носител е на награди за разкази в различни конкурси. Някои от пиесите му са представени с успех в Будапеща, Варшава, Краков и София. Негови творби са преведени от есперанто на английски, португалски, руски, хърватски, шведски, японски. Член е на Съюза на българските писатели и на ПЕН клуба.
Разказите му често се появяват във вестниците „Словото днес”, „Труд”, „Сега”, „Капитал”, „Литературен вестник”, в списанията „Везни”, „Знаци”, „Море”, „Отечество”, „Матадор” и други.
* * *
Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]
Все още няма коментари