club50plus.bg

Живееше някога, на третия етаж на кооперацията, един дядо. Той имаше бяла коса, черно лице и жълти зъби, които се показваха, когато говореше.

Е, той не говореше много. Предпочиташе да стои на пейката в двора и да слуша как говорят съседите. Рядко взимаше страна в споровете им, защото му се струваха незначителни, но пък не можеше да стои затворен по цял ден, сам у дома. Никой не иска да стои сам, нали?

А, бе тия, новите дето се нанесоха миналия месец, много невъзпитани. За тия, младите, говоря, дето купиха апартамента на Коцева, да я прости Господ – казваше старата госпожа Алексиева.
Не ги знам аз дали са невъзпитани, ама  много шум вдигат. Като забръмчат с някаква машина – от сутрин, та до вечер. Какво толкова правят? – подкрепи я Пешо от първия етаж.
А, бе аз много, много не ги чувам като бръмчат, щото съм от другата страна, обаче оня ден срещнах жената. Ама тя едно „добър ден” не казва. И така се поизвърна, като че ли с гръб към мене. Все едно не ме вижда... Никакво възпитание, никакво. Ей, така по същия начин, прави и внучката на Стефан... – госпожа Алексиева не беше в добри

отношения със съседа Стефан и затова цялото негово семейство, се радваше на хапливите и забележки. Проблемът беше, че всеки път, когато тя си изтупваше пътеките над неговата тераса, той викаше отдолу, че му напудрила главата с прахоляк. „Е, не са ми чак толкова прашни пътеките. Пък и да са, аз какво да направя” – казваше Алексиева – „ ... да се прибере вътре – няма да го пудря. Аз къде да тупам?”

Разбира се, че имаше къде тупа, в двора имаха специален лост за тази цел, но госпожата просто си беше такава – трябваше да бъде в постоянен конфликт с някой – нямаше значение с кой -  защото инъче животът и губеше смисъл.

Дядото от третия етаж, който слушаше разговора, въздъхна и се надигна да си ходи.

Къде, бе комши? Бързаш ли? Ако искаш да направим едни карти, а? – съседът

Пешо го гледаше с надежда, защото му беше омръзнало, цяла сутрин да слуша приказките на Алексиева и се надяваше на малко мъжка компания.

Ами, бързам. За къде да бързам! Само да си оставя хляба... ще направим едни карти. Защо да не направим? – каза дядото и влезе във входа.
Аз отивам да взема картите... ти по-бързо, да не се замотаеш... и вземи нещо за писане. –

викна след него Пешо и също влезе наътре.

Алексиева, разочарована, стана от пейката – беше разбрала, че е изгубила аудиторията си за днес и нетърпеливо се огледа в двете посоки – дали пък няма да мине някой желаещ да си поговори с нея. Постоя, погледа, но тъй като никой не се зададе, и тя влезе във входа. Докато се качваше по стълбището, срещна дядото, който вече се връщаше с лист и химикал в ръка.

И да го биеш тоя път Пешо, че оня ден разказа на всички как той те е бил...
Добре, добре. – дядото побърза да я подмине, защото знаеше, че спре ли се, тя

ще му говори до следобяд надълго и нашироко за това какво е казал Пешо, на кого го казал и какво са му отговорили...

„Ей, тая Алексиева! Нищо не пропуска!” – помисли си възрастния човек и като че ли усети малко завист към нея – клюките осмисляха живота и, караниците със съседите я разнообразяваха, сигурно не и оставаше време да е тъжна, както на него му се случваше често. „Не съм стигнал чак до там – с клюки да се разнообразявам.” поклати глава дядото и се усмихна на завистта, която беше усетил преди малко.

Какво се смееш, комши? – Пешо се появи, с картите в ръка -  На Алексиева ли? Жена – какво да я правиш? Само и дай да нарежда!
Абе, поне не и е скучно, Пешо...
Е, айде сега! На нас какво ни е? И на мене не ми е скучно! И на тебе! Нали така? –

съседът не звучеше много уверено, но нямаше смисъл да се спори с него. Дядото го познаваше още от времето, когато беше полковник и всички му козируваха. За това знаеше, че когато Пешо каже нещо, то може и да не е вярно, но по-добре човек да замълчи, отколкото да влезе в спор. Защото спорът се превръщаше в скандал, а скандалът – в продължително сърдене и сумтящо разминаване по стълбите.

Давай да играем – каза дядото от третия етаж и двамата възрастни мъже се

настаниха на масичката под ореха, в двора на кооперацията.

Обажда ли се сина? – подхвърли Пешо с присъщото на съседите любопитство, докато

раздаваше картите.

Сърцето на дядото прескочи един удър и спря някъде в гърлото му. Синът му беше заминал преди седем години в чужбина и съседите все питаха как е, що е, обажда ли се...

Да, да! Обажда се! Оня ден се обажда! Говорихме... Каза, че всичко е наред. Е, малко ги е ударила и тях кризата, ама не така както тука, де...
Има си хас и да е като тука! То това дето е тука, никъде го няма! – Пешо не беше

привърженик на новата власт и при всеки изгоден случей го показваше. И сега започна една тирада, която сигурно щеше да продължи дълго.

Дядото си отдъхна – поне нямаше да го разпитва за сина.

Играта продължи под съпровода на Пешовия социално-икономически и културно-духовен анализ на съвременното българско общество, докато дядото вметваше по някоя дума колкото да не замре разговорът.

Когато наближи обяд, той попита пенсионирания полковник:

Ти днеска няма ли да ходиш да взимаш внучката от училище?
Ще ходя! Как няма да ходя. Добре, че съм аз, че инъче, не ги знам мойте как ще се оправят. Те работят от сутрин до вечер. Пък и щерката, с тия командировки! Добре, че взема свестно момче... зетя, де, за него казвам... Ама и аз много им помагам! – Пешо

се гордееше със задачата, която му бяха поставили и не пропускаше да изтъкне колко е необходим за семейството на дъщеря си. – Ама пак те бия бе, комши! И оня ден те бих и сега – пак! Да вземеш да ги научиш тия карти, най-накрая! – полковникът се засмя и прибра тестето – Айде, тръгвам аз! Пък утре ако искаш, пак ще направим една игра! Реванш ще ти дам, реванш!

Може, може! – каза дядото и махна с ръка – Айде, до скоро!

Беше започнало да става топло, дори под сянката на ореха се промъкваха горещи слънчеви лъчи. Макар че, бяха едва в средата на май, температурите скачаха почти до тези от средата на лятото.

„И времето се побърка, както и хората.” – помисли си дядото, влезе в прохладния вход и бавно се заизкачва по стълбите. Не бързаше. За къде да бърза? Сега ще се прибере, ще хапне от картофената чорбичка дето си сготви вчера, ще прочете вестника, дето си купи сутринта, а после ще застане на прозореца да погледа минаващите хора и коли. Добре, че имаше прозорец откъм улицата, от източната страна на кооперацията, който сутрин се огряваше от слънцето, но пък следобяд, оставаше на сянка! Към два часа, когато жегата ставаше непоносима, той обичаше да стои на този сенчест прозорец и да наблюдава колите, забързаните хора, камионът, който зареждаше кварталния магазин. Те го караха да се чуства жив и по някакъв начин, той беше част от горещите следобеди на всички тези непознати. Или, поне му се искаше да бъде ...

Дядото отключи входната врата и влезе. Небрежно подхвърленият въпрос на Пешо, не го оставяше на мира. Сърцето му биеше в гърлото, но не от изкачването на трите етажа. Брадичката му потреперваше и очите му не виждаха ясно предметите наоколо. Той направи няколко крачки, навътре в хола и застана с лице към големия бюфет. Хвана се с треперещи пръсти за ръба му. Заплака, без да се чува звук или стон – все едно някой беше изключил всички звуци наоколо. Старческите му рамене потрепваха, а пръстите му, хванати за дървения ръб бяха побелели – толкова силно стискаше. Вдигна очи и погледна към снимката. Тя стоеше подпряна на кристалната ваза върху бюфета. На нея с усмихнати лица бяха той, сина му, снаха му и внучето Ивко, което беше прегърнало дядо си през кръста. Зад тях се виждаше голям, червен автобус. Бяха се снимали на автогарата, преди тръгването им на екскурзия в чужбина. Дядото беше отишъл да ги изпрати, а синът му беше предложил да си направят една „обща”снимка. Явно е имало защо!

Защото от тази екскурзия, те така и не се върнаха. Няколко дни след като бяха заминали, синът му се обади по телефона и каза, че са решили да не се връщат повече в България. Имали възможност да останат и да работят в Германия и щели да го направят. Тогава, дядото загуби ума и дума. „Как така ще решат? Взимат ли се такива решения, толкова бързо? Това са важни неща.” Оказа се, че още преди да заминат те са знаели, че няма да се върнат. Всичко е било подготвено предварително – квартира, работа за сина му, училище за Ивко. Багажът от България, щеше да им го изпрати техен приятел.

Старецът много се обиди, че не са му казали. „Защо, бе сине? Защо не ми каза? Защо трябваше така да тръгнете?”

Когато затвори телефона, в ушите си, все още чуваше гласа на сина си – „Татко, недей! Така е по-добре. Ако бях ти казал, нямаше да ме покрепиш. Ти никога не си ме подкрепял.”

Вярно е, че имаха пререкания през годините, но кое семейство ги няма. Пък и те бяха само двамата – баща и син. Жена му почина, когато сина им беше на шест и от тогава той се грижеше за него с цялата любов, на която беше способен. Беше се постарал да го възпита и образова, беше се погрижил да е нахранен и добре облечен. Единственото, което не успя да направи бе, че не можа да му покаже колко много го обича – защото не знаеше как. И нямаше кой да го научи.

Но въпреки това не беше заслужил такава раздяла. „Ех, сине, сине!”

От онзи телефонен разговор бяха изминали седем дълги години, в които дядото не беше ги виждал. Не си дойдоха нито веднъж. Обаждаха му се, но рядко, защото било скъпо. Бяха изпратили едно писмо, в което синът му казваше, че са добре, работят, детето се справяло в училище – и толкова. Нямаше дори снимка, та да види колко е пораснал Ивко. На плика имаше някакъв адрес, но нямаше телефон, на който да им се обади, ако нещо се наложи...

Дядото от третия етаж, протегна ръка и погали снимката, без да я докосва. Страхуваше се, че ако много често я пипа, хартията ще се разпадне и той ще загуби най-ценното, което има. Изведнъж, през ума му мина мисъл: „Та аз съм по-стар от тази хартия, ако някой ще се разпадне първи, най-вероятно това ще бъда аз!” Очите му все още бяха замъглени, а сърцето му не можеше да се успокои. Мъката му беше толкова силна, че я усещаше като огромен, невидим камък върху гърдите си, който му пречеше да диша. Протегна ръце и взе снимката. Притисна я до себе си и усети нещо странно – имаше чуството, че е прегърнал семейството си – силно и истински. Те също му отвръщаха с прегръдка – усещаше малката ръчичка на Ивко около кръста си, силните пръсти на сина си и деликатното докосване на снаха си. Почти като истинско, почти като на сън... В обятията на тази прегръдка, старецът остана дълго. Много дълго...

Когато след няколко дни го откриха в апартамента му на третия етаж, той все още се усмихваше, макар че животът отдавна го беше напуснал. А в прегръдките му стоеше притихнала снимката – той, сина му, снаха му и внучето Ивко, прегърнало дядо си през кръста.

За сбогом!