club50plus.bg

Тя се изкатери чевръсто по стълбите, стиснала грижовно саксията с теменугите. Беше ги засадила преди месец и сега огромните им цветове почти клюмаха от собствената си тежест. Огледа градината. Седна за пет минути и като хлапак засмука свитата на ръка цигара. После влезе и извади тавичката с курабийки от фурната и зареди машината за кафе. Седна под сянката на мандариновото дръвче. Притвори очи срещу слънцето и полееека сложи длан пред тях, и пак ги отвори. Слънцето правеше ръцете ѝ прозрачни. Приглади коса назад, но тя така и никога не я слушаше, и пак заплува с вятъра.

Тогава чу врява от детски смях. „Идват", каза си, и тръгна към улицата. Нямаше врата, нямаше ограда. Видя ги да се катерят, подритвайки един лимон по улицата, и всяка бягаше да го стигне и ритне първа. Видяха я и замахаха: „Анааа, тук сме." Ана се усмихна, бързо влезе и пусна кафето. Те бяха стигнали до къщата, но се бяха спрели неми и тихи. Детето зачурулика: „Мамо, виж, само виж каква градина. Мамо, виж онзи пън там с водопада. Мамо, виж портокаловите дървета. Мамооо, гледай колко цветя." Жената стоеше на място и бе вперила очи в дървото с лилавите фунии зад трите кипарисови дръвчета, които бяха още бебета, но след години щяха да пораснат. Ана я приближи бързо, прегърна я и каза: „Добре дошла!" Жената се усмихна меланхолично и попита: „Сигурна ли си, че съм жива? Това раят ли е?"

Ана се засмя гръмко с тютюневия си смях. „Това е моята малка градинка. Тук има 380 различни вида цветя, храстчета и дървета. Нали ти казвах, че преди работех в Зелените градини на Атос. Плащаха ми по две евро на час, но ми даваха по един корен от всичко, което имат. Е, искат много грижа, а не мога да пътувам за дълго, че искат поливане сега, като почнат жегите."

Жената и детето не влязоха. Тръгнаха по застланите с дребни морски камъчета алейки и мълчаха. Детето се бе притаило и смехът се бе свил в огромна удивителна в очите ѝ. Спря се пред розите и застина. Ана ѝ подвикна: „Ще ти накъсам, преди да тръгнете." „Не искам, – каза детето. – Ще увехнат и умрат. Ана, всичко ли си направила сама?"

Ана погледна към жената и усети огромната буря, надигаща се в очите ѝ. „Ей, Джордж, ела да пием по кафе и ще говорим." Жената послушно се върна с Ана към къщата и остави детето да играе с цветята. Седнаха в кухнята.

„Ана, как си намерила своя рай? Кажи ми аз къде бъркам? Защо не мога да застана и да направя градина и да остана неподвижна. Защо все ме сърбят краката и все съм на път? Ужасно е да не мога да намеря място, където да посадя моя лук и моята роза!"

„Виж, ти си прекалено млада, за да застанеш на място. Майка ми бе италианка, а баща ми – немец. Бяха толкова различни. Тя бе като теб: можеше да седи пред някое дърво и да го гледа, докато му окапят листата. Влачеше баща ми къде ли не, и аз съм живяла в Италия, в Германия. После майка ми се влюби в Париж и останахме там близо пет години, а аз научих и френски. После тя се спря в Белгия и там останаха до края. А нейната кръв в мен пулсираше в ритъм „върви, върви, върви". И аз вървях.

Отидох в Англия и останах там по време на целия си първи брак. Е, то беше кратко. Само седем години. После се разведох, взех детето и заминах за Китай за година, после останах в Австралия, докато детето стана за колеж, и се върнах в Англия. Той завърши и отиде да учи медицина, а аз пак се омъжих и... пак се разведох. После пак тръгнах, върнах се във Франция, после заминах за Африка. И дори когато работех, в петък избирах полет, и още в ранния следобед заминавах за два или три дни, или пък четири.

Хубавото в моя живот беше, че работното ми време си зависеше от мен, а ако исках да пътувам, трябваше да поработвам повече, когато не пътувам. И се спрях едва преди десет години. Тук. Десет години строих сама тази къща, която имаше градина преди да има легло..."

Докато разказваше, лицето на Ана бе станало като кристална топка, в която емоциите летяха като снежинки и се блъскаха една в друга.

„Ана, заминавам след месец, – каза тъжно жената. – Не знам дали ще се върна. Не знам дали е правилен избор, за първи път се страхувам от куфар и багаж. И точно когато започнах да се чувствам щастлива тук, не мога да остана повече. Дали ме разбираш – не знам."

„Ще заминеш и пак ще дойдеш на екскурзия, на почивка, след година може да се върнеш успяла и да останеш тук. Ще ми липсваш много, ще ми липсвате и двете, но върви и не гледай назад. Сърцето ще ти каже след време. Сърцето гледа вместо теб. Ти няма да си щастлива, ако не заминеш. Вероятно след това ще продължиш да търсиш и пак няма да си доволна, и пак ще търсиш, и пак ще вървиш. И пак ще се върнеш, и моя дом не се заключва никога."

Жената заплака. Не беше болка, не беше тъга, не беше страх. Някой най-накрая я бе разбрал и най-накрая не я укоряваше, че възможното бе толкова невъзможно, а невъзможното ставаше толкова възможно. Вдигна поглед, видя детето да играе с котето и да му обяснява: „Заминаваме за малко. Когато се върнем, ще имаш бебета, и аз ще помагам на жена ти да ги гледа. Мама казва, че за теб е добре да тичаш сега навън. Ние ще сме в малък апартамент и там не пускат котета, понеже миришат на комшиите. Мама казва, че са идиоти. Кучета може, ама котета не можело. Донесли сме много храна за теб и жена ти, но ти не я оставяй дълго сама. И аз ще ти пиша всеки ден..."

Не исках да слушам. Столът бавно потъваше под мен. Ако можех да си повярвам, че разделите са само мостове, би било страхотно. Ама аз само акъл давам на хората. „Страх ме е, Ана..."

Ана се опита да оправи немирната си коса, бутна под носа ми чинийката с курабийки и каза: „Никога не позволявай на никого да ти казва коя си, какво искаш, как да го направиш и дали да го направиш. Ако решиш да останеш – изборът е твой; ако решиш да заминеш – изборът е твой. Аз ти казвам само, че не ти пречи да се поразтъпчеш малко из света." И отхапа от ароматите курабийки. Станах и заразглеждах рисунките ѝ и керамичните ѝ звънчета, вази и кукли. Спрях се пред една. На нея нямаше нищо друго освен сенките на два гълъба, кацнали на сянката на един гол клон с едно листо. Хубаво е да оставяме сенки след себе си. А духовете?

Ана правеше нещо с детето навън. Седнах и се загледах в картината, пак. Не знам колко време е минало, но усетих, че Ана ме гледа загрижено. Мина покрай мен, свали картината от стената, извади хартия, уви я и ми я подаде с онази усмивка, с която се подарява сърце.

Малката влезе с крясък от вън. Носеше малка жълта кофичка с много, много иглики.

„Време е!"

Ана каза, че ще ни закара. Преди да влезем в колата, тя грабна грамадната саксия с теменугите и ми я подаде. „Знам, че може би няма да си тук след месец. Остави ги на някой, който ще се грижи за тях."

Тогава я видях за последен път. Снощи събрах смелост да извадя сенките на гълъбите. И да ги сложа тук, сред стерилното ежедневие на цивилизована Европа, където на гълъбите не се разрешава да акат.

Ана е жената, която искам да бъда, когато стана на 65. И сега я виждам: свива си цигарата, отпива кафето и гледа към крехките върхове на кипарисите, и дори вятърът не може да издуха усмивката от устните ѝ.

Нищо че не мога да рисувам. Мога да свивам цигари. И дори вятърът не може да издуха меланхолията от устните ми. А както вече казах, аз намерих щастието в меланхолията и тя е моят вечен двигател.

Оставихме теменугите на Холи. Това, което никога няма да забравя, е писъкът на малката: „Холииии, обичам те! Никога не ме забравяй. Обещавам да се върна през септември." Сега говорят по телефона и винаги и двете плачат.

Все пак нищо не ми пречи да се поразтъпча малко и да се върна винаги, когато пожелая, и да замина пак, пак да се върна, и така – всяко лято. Но уви, този път мисля, че няма да се върна скоро.

Пустият му Кипър. И тези гълъби сега. А днес трябваше да съм усмихната. Карай. Утре ще пробвам пак.

 

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]