club50plus.bg

Студеният вятър грубо плющеше в лицето на Емилия. Тя бе привела глава и притичваше между блоковете. Летния дъжд се лееше като из ведро, тя бе мокра цялата. Прибра се у дома си, бързо съблече мокрите дрехи и побърза да влезне в банята. Струите топла вода бясно се стелеха по тялото и . Eми се наслаждаваше на тази благодат. Мислите и трескаво препускаха из главата Пред очите и бе –вчерашния скандал с майка и. При мисълта за това, главоболието взе връх. Болката , като с нож прорязваше. Емилия уморено разтри с ръце слепоочията си.

Тя бе само на 19 години .Предпоследна година в колежа. Живееше само с майка си. Баща и бе починал преди 10 години. Майка и бе за нея всичко-майка , баща , родител , приятел. Като орлица бдеше над нея. Работеше неуморно, гледаше нищо да не и липсва. Не бяха богати, но имаха достатъчно. Когато бе по-малка , Емилия с радост посещаваше баба си и дядо си, но сега когато отхвърли пубертета , все по-рядко ходеше при тях .
Предстоеше едно хубаво лято. Емилия , бе решила да иде да работи в Бургас на морето както други нейни съученички. Вчерашния разговор с майка и бе точно на тази тема. Как ли не се опитваше да убеди майка си за своето желание . Изтъкна хиляди основателни причини. Но , тя бе непреклонна.
Каза и ,че ако желае да работи, то нека е тук в София където живеят.
Така или иначе не се разбраха. В яда си Емилия, наговори куп глупости . Нагруби майка си и дори не и се извини. Връхлетя бясна в стаята си, трясна със всичка сила вратата и наду музиката. Със сълзи в очите се метна на леглото. Та тя в затвор ли живееше, Как да бъде самостоятелна , като другите , след като собствената и майка не я разбира и уважава..

Сутринта се събуди , заспала с дрехите и горчио-кисел вкус в устата. Тихо на пръсти мина през банята , преоблече се и изчезна на вън. Беше лято , а времето през целия ден бе навъсено и мрачно , като в синхрон с нейното настроение. След обед заваля като из ведро и тя се прибра мокра. Ето я сега –изкъпана , изсушена с чаша Кола в ръка, чакаше майка си да се прибере от работа. Искаше да и се извини за грубите думи .Час по час, поглеждаше през прозореца за да види и чуе шума от колата им.
Валерия Петрова,реши днес да не използва асансиора. Бавно се движеше по стълбите и тя като дъщеря си преживяваше снощната разправия. Много и беше болно,че дъщеря и не и вярваше .Това дете , което бе отгледала ,като пеленаче. Което толкова много обичаше. Но днес, тази вечер, бе решила, че е крайно време да и каже истината , която бе крила цели 19 години..Малкото момиче, беше пораснало и се бе превърнало в красива , млада жена. Тя знаеше , че не може повече да я спира. Знаеше ,че ще дойде ден в които Емилия, щеше да я напусне и да поеме своя собствен живот. Топла влага напълни уморените очи, сълзи се стелеха по все още красивото лице на Валерия Петрова. Спряла пред вратата на апартамента тя избърса мокрото си лице . Въздухна тежко и прекрачи прага със свито сърце. Дочу тихата и нежна музика , която дъщеря й лушаше и някак се усмихна спонтанно.

- Мамче, привет, две ръце нежно я прегърнаха.Извини ме за снощи..Топла целувка по бузата , изтри първата сълза от очите на Валерия.
- Миличка , здравей. Не знаеш, колко се радвам да те видя и прегърна . Как си, как мина днес денят? Какво ще кажеш да пием по чай . Бих ислака да поговорим.
Да разбира се, няма проблеми .. Някаде из мислите на Емилия, премина светлинен лъч, дали пък майка и не бе променила решението си..
С чаша чай в ръка Емилия се настани на дивана, а майка и нервно крачеше пред нея.
Еми , много ми е трудно , но съм длъжна да споделя с теб , една своя тайна, която пазя 19 години. Ти не си Емилия Петрова. Горещи сълзи опариха лицето и.
Емилия седеше онемяла.Без дъх и думи. Но какви ги приказва майка и-сърцето бясно биеше..

Извини ме, мила моя , но след снощният разговор ,разбрах че е крайно време да споделя нашата тайна с баща ти. Ние се оженихме твърде млади, с баща ти. Без благословията на родителите си. Пред вид възрастовата граница и материалното положение . А в последствие и заболяване на баща ти.
Съдбата бе решила да ни лиши от деца. Каква мъка беше това за нас.
Докато един ден , приятели ни казаха ,че млада жена е оставила бебето си в дом. Направихме всички постъпки. Изготвихме документите и не след дълго ти бе при нас. Домът ни сякаш започна нов живот със твоето появяване. Ти дойде завладя ни и стана една от нас- Петрова. Дадохме всичко от себе си, за да те отгледаме както трябва. Да получиш добро възпитание. За жалост, съдбата се намеси и нелепа смърт отне баща ти. Скръбта ни бе огромна. Голям товар се стовари върху плещите ми. Аз трябваше да бъда за теб майка, баща, родител, приятел. Стараех се да те възпитам да ти дам топлина ,любов, доброта. Да те науча да бъдеш себе си ,да отстояваш своето Аз. Изведнъж снощи прогледнах..Моето малко момиче е вече..млада , красива жена, със свой собствен живот. Не мога да седя на пътя ти, Еми, това е. Каквото и решение да вземеш, искам да знаеш,че аз ще бъда до теб и ще те подкрепям каквото и да се случи. Горещи сълзи се стичаха по лицето на Валерия Петрова. Колко труд и костваше това признание, какво облекчение,че бе споделила,своята болка. И колко страх от неизвесността която предстоеше...

- Ти не си моята родна майка ...- повтаряше като на сън Емилия-- но как , как е възможно това..
-- Защо не си ми казала, до сега. А къде е истинската..тя търсила ли ме е, имаш ли и адреса..що за човек е да ме зареже в дом....Толкова много въпроси ..а отговори... Тежки мисли се блъскаха в главата на Еми. Черните и очи мятаха бясни мълнии готови да изпепелят майка и. Сърцето и лудо биеше в стегнатата гръд. Имаше чувството,че ще полудее. Боже за това ли всички съседи така ме оглеждат ,като мина покраи тях..Едва сега. Едва сега тя разбра какво са си шушукали зад гърбът и..
Гняв , болка , разочорование, стегнаха крехката и душа. Решението взе импулсивно. Събра малко багаж в една пътна чанта и напусна апартанента без да каже и дума.. Приспа у приятелка , пи много алкохол и на другия ден замина за морето.
Живота и се обърна на 360 градуса. Тя знаеше че от тук нататък трябва да се грижи сама за себе си.. Родната и майка не заслужаваше милост .
За човек оставил собственото си дете в дом милост няма.. Дори се отказа да я търси. Презираше я..
Валерия Петрова не посмя да я спре. Тя мълчаливо седеше пред прозореца и проклинаше своята жестока съдба. Кои ли дявол я наказа така.. Тя даде път на дъщеря си, но това не значеше че не се интерисуваше от нея. Напротив, цяло лято от неини приятелки разбираше как е момичето и. А дори имаше с нея няколко кратки разговори по мобилният.

Животът на Емилия, се обърна изцяло. Тук на морето тя дишаше с пълни гърди морския въздух. Тъй като бе умна , сръчна и работлива ,бързо си намери работа в един магазин. А вечер ,след работа имаше яки купони. Тук край брега на морето тя се запозна с красив млад мъж. Влюби се по детски наивно, безрезервно. Мислиики ,че светът започва и сършва със него. Пак тук тя изпита тръпката да бъде жена в истинския смисъл на думата. Опиянена от топлите му ласки ,страстните целувки и нежните му слова, че ще бъде вечно до нея.
За зла беда в една прекрасна утрин, Еми разбра ,че е бременна Ами сега..
Вечерта с трепет сподели щастливото събитие с приятеля си Валентин.
Но какво бе учудваенто и , когато видя, пребледнялото му ,а след това бясно лице. Къде се беше изгубил предишния любим.. сякаш срещу нея седеше непознат мъж.. Грубите му думи ,нямаше да забрави никога— Сега не е момента за подобни неща. Той имал кариера и не желаел сватби и деца,..

Болка, срам, разочорование, гняв , унижение..режеха като с нож сърцето и..
С цената на всичко реши да запази бебето. През тази една година от както напусна София се беше чувала само няколко пъти с майка си..но явно сега момента да се видят беше назрял.. Как щетеше да я погледне в очите и да я помоли за прошка... за помощ... Но сега в името на детето бе готова на всичко. Съдбата я дари с красива, малка дъщеря. Колкото болка, толкова радост и донесе тя. Емилия напусна Бургас без съжаление..сега тя се връщаше в родния си дом. Изправи се пред майка си и със сълзи на очите се извини.

Мамо прости ми, едва сега , самата аз станала майка разбрах какво ти причиних. За мен ти си моята истинка майка. Ти ми даде топлина , любов, признатлесност. Не ме лиши от нищо. Прости ми..за сълзите, за безсъните нощи. Обичам те..

Валерия Петрова прегърна дъшеря си и само Господ е свидетел как майка на майка дарява своята любов. Заедно отгледаха малката Вяра, с надеждата , за по-добър живот. В очакване бялата лястовичка да кацне на тяхния прозорец..