club50plus.bg

Преди животът на Георги течеше, както казват, по релси. Работа, семейство, грижи. Нямаше време да си отдъхне. Децата растяха, искаха си своето – дрехи, вещи, училище, развлечения. Жената и тя – първо поде въпроса за жилището, после за обзавеждането, колата, че и вила... И още не се бяха пенсионирали, дойде демокрацията. Закриха неговото машиностроително предприятие, а той с инженерната си диплома се оказа за никъде. Румяна, съпругата му, и тя остана безработна. Отвориха едно гаражче-магазинче. Отпървом нещата тръгнаха, но после... Стресът си беше страшен.

Румяна се разболя от коварната болест на века – рак, и почина. Децата отлитнаха от семейното гнездо и повече не се върнаха. Всяко се бореше със зъби и нокти с трудностите в тоя живот.

Слава Богу, годините му вече напреднаха и взе някаква пенсийка.

Без да усети, докато преди не му стигаха часовете в денонощието, сега, останал сам, се видя в едно противно и безкрайно еднообразно ежедневие. Като си припомнеше, че преди освен работата, грижите в домакинството и децата, му оставаше време да ходи и на кино, да чете книги, че и лов да не пропуска, се чудеше как е било възможно.

Денят му сега е прост и прозаичен – докато гледа сутрешните блокове по телевизията, изпива един-два чая с две препечени филийки хляб. После се раздвижва, отива да си купи хляб, да се поздрави с познатите. Най-близките му приятели ги няма. Почти всичките са като с неговата съдба – изхвърлени от борда на живота, потънаха по родните си села и домове из страната.

На обяд се прибира – хапва яйце на очи или две препечени филии с маргарин, понякога и салата. А какви трапези правеше жена му. Вкусно, красиво, щедро. Следва сън. Когато стане, отново чай. Бръсне се, облича се, телевизорът работи – я някой мач ще проследи, новините за деня обезателно ще види.

Поне веднъж седмично в него се пробужда желанието за лов. Става, разглобява пушката, смазва я полека, с часове, като през това време спомените от преживените мигове оживяват, раздвижват мисълта му, все едно отново е на ловен излет. Ако не бяха болките в краката и отслабналото зрение, щеше да продължи да излиза с авджиите.

Като се чуеше със сина си по телефона, винаги го питаше ходил ли е на лов. И забравяше за всичко останало – забравяше да поръча за лекарствата, забравяше да пита за каквото си бе намислил предварително, подемаше само темата за лова. Как е било, къде, каква слука е била и т.н., и т.н.

Към 17-18 часа заключва добре, с катинар дори, жилището, защото се усеща, че няма доверие в никого и поема към близкото заведение. За вечеря там изяжда една супа, час-два поглъща атмосферата на заведението и се прибира.

Всеки път, когато превърта ключа отвън, си спомня каква лудница беше, когато децата бяха малки. Отваряше и нямаше време да се съблече – всеки искаше нещо, викаше го, питаше го, караше го да прави нещо. Не си е представял, че тишината може да бъде толкова мъчителна.

Сега очите му са мътни и тъжни.

Понякога сам се пита – какво може да го разсмее?! Откога не го е правил? Не знае.

А сега се чувства като стара, непригодна за времето мечка. Идва му да ръмжи, а всъщност плаче. Мъка.

Живот между две епохи. Това е.

 

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]