club50plus.bg

Трябва да сме много изобретателни с днешните деца

Мобилният ми телефон звъни.
– Здрасти, снахичке – разпознавам аз номера.
– Бабо, аз съм Нани.
Внучката ми е грабнала тайно телефона на майка си, а много обича да се възползва от това. По някое време питам защо се обажда.
– Ами, да ти кажа, че много те обичам.

Онемявам – за първи път ми казва подобно нещо. Не е възпитавана като американските деца да повтаря фразата до обезличаване – на практика съм я чувала да го казва само на братчето си, и то в редки моменти. След кратка пауза, в която се опитвам да надвия буцата в гърлото, най-сетне реагирам:

– Аз пък те обичам поне пет пъти повече – тя е в края на 5-та си година и засега петицата е много важна цифра в живота ѝ.
Както и очаквам, тя започва да „наддава", подхвърляме си числа, докато аз стигам до 1 милион. Майка ми, която слуша разговора, ме апострофира, че правнучката ѝ познава числата до хиляда. Сякаш аз не знам – интересно ми е обаче как детето ще се справи. И отговорът му идва без запъване: „хиляда милиона". Както казвам, думи и мисли назаем на това дете не му трябват...

Баба съм на двама. Съвременна, работеща. Синът ми е заврян зет на края на вече двегодишното си търпение след срока да влязат в нов дом. Строителите не бързаха – криза е, оправдаваха се те.
И съм баба „на повикване". Което значи, че 2-3 дни в седмицата поемам малките – кога аз ходя на другия край на града, кога ми ги водят. С каката сме ходили няколко пъти и на почивка без мама и тати. И тогава настава празник. Изтощителен празник, вярно, но пък и безкрайно зареждащ – с оная енергия на радостта, която само малките хора могат да даряват.

Разказах случката с телефона само като пример... Е, и да се похваля, разбира се. Защото и моите внуци, както и вашите, са най-умните и най-красивите на света.
Дали ги глезя? Синът ми дипломатично казва, че баба нищо не забранява. Донякъде е истина, малко са нещата, за които казвам категорично „не". Предпочитам надълго и на широко да си поговорим какво бива и защо другото не бива. Да им „налея" безопасно за тях общуване със света – и двигателно, и емоционално, и интелектуално. И да им помагам да изкачат някой неовладян още „връх", но не и да го правя вместо тях. Но всичко това трябва да е на игра, трябва да е интересно...

Мишо, който е почти на 2 години, вече знае, че не може да изтръгва със сила играчката на приятелче от детската площадка, колкото и да е привлекателна, нито може да си проправя път по пързалки и люлки с хапане и дърпане. Търпеливо обяснявам на всички малчовци, участващи в поредния конфликт, че играта е интересна, само ако участват повече деца – скучно е да играеш сам, дори с най-новата играчка. И повечето се заслушват в думите ми и се съгласяват. А за мен е важно, че моят внук вече е „попил" този вид общуване. Е, не винаги успява да го обясни на поредното другарче, защото нямат общ набор от разбираеми за двамата думи, но нали за това са бабите...

И като стана дума за набор от думи, той умее много на място да се справя с ограниченията си. Не беше добре със стомахчето и една късна неделна утрин се обаждам да видя как е. Той също много обича да говори по телефон, разбира се. Питам го какво правят и дали е оздравял.
– Нани 'пинка, Мишо п'ъцка – лаконично обяснява той.

Иначе в кварталната градинка непрекъснато се чуват „строги" забрани и заплахи поредното дете да бъде прибрано вкъщи, ако не изпълнява заръчаното, ако не се подчинява. Обикновено са изречени на висок глас, за да може дидактичното и безпрекословно „правило" да влезе в съзнанието на детето. И то веднага – за да може майката да продължи прекъснатия разговор с друга майка или баба, или бащата да набере поредния телефон.

От опит знам, че това не върши работа. Имам си Овне и Водолейче, за които този възпитателен метод е безполезен, а дори и вреден – просто биха направили точно „забраненото", за да пробват какво ще стане и как ще реагирам. И възрастни и деца лесно се подвеждат да стигнат до края на подобно „състезание", а демонстрацията на сила може и да реши конфликта в момента, но ще провали отношенията. И често съм свидетел на подобни случки.

Убедена съм, че страхът или насаждането на чувство за вина, какъвто е резултатът от подобни авторитарни методи, разяждат детската душа. И, колкото и да е странно, авторитетът на авторитарния човек се руши, а общуването между малките с всички големи става трудно, защото всъщност доверието изчезва – така се раждат и детските бунтове.
Освен това, пречупването на собствената му воля ще лиши малкия човек от вътрешната му увереност, която ще му е толкова необходима в бъдеще, за да стане самостоятелен и пълноценен голям човек. То и психолозите го казват, но нали и те черпят изводи от практиката.

Експертите непрекъснато твърдят, че желанията за нови играчки и кукли на децата трябва да се удовлетворяват с много мярка. И бабите са най-упрекваните в прекаленост.
– Бабо, виж какво искам да ми купиш, моля те, моля те! – сочи внучката ми екрана на телевизора, където детското предаване е прекъснато от много интересни... реклами.
Рекламните агенции безспорно знаят как да привлекат вниманието на децата. Добре че те не всичко виждат и в магазините...

Поредната Барби беше „прораснала" в молбите на внучката – много я рекламираха по това време. Признавам, тя обича всякакви нови „пазарувки", както ги нарича. И тъй като имаше повод, реших да ѝ я купя, въпреки забележката на майка ѝ, че има прекалено много кукли. За беда обаче, точно куклата Арамина беше свършила, а нова доставка очакваха едва след нашия празник и повод. Знаех, че само с това обяснение не мога да мина. И си направихме уговорка.

Една от нейните Барби беше почти същата като желаната Арамина, затова идеята беше просто да я преоблечем в нов костюм. Извадихме снимки на куклата, приготвих парчета „лъскав" плат, купих текстилни бои и цял следобяд кроихме и мазахме и страхотно се забавлявахме. Детето само избра кои платове и цветове да използваме и нарисува платката на роклята, аз отворих шевната машина. Получи се. И всички бяха доволни, включително и майка ѝ.

Опитвам се по подобен начин да се справя с всички нейни „вредни" желания. Нали се сещате – дълго гледане на телевизия, прекалено много игра на компютъра, няколко шоколада подред... Успехът ми е променлив – човек трябва да е изключително изобретателен с днешните деца. И абсолютен психолог какво точно ще проработи в даден момент.

А професионалните психолози понякога са много странни – често говорят за възпитателните подходи на бабите и дядовците така, все едно това се отнася за поколението на нашите майки, а дори и баби. Сякаш ние не сме и чували за съвременна психология и съвременни методи на възпитание и общуване. Сякаш не сме възпитавали деца, и то не чак толкова отдавна. А повечето от нас – целенасочено или не, са и попрочели това-онова, били са или все още са на работа, която включва ръководенето на екипи, работа с тези екипи – без основни познания за общуването и мотивирането на хората едва ли биха се справили.

Казват, че бабите и дядовците са по-търпеливи с внуците, отколкото са били с децата си и отколкото сега са техните деца, защото имат повече време да обясняват. Не знам дали това е точната и единствената причина, но знам колко сложни са отношенията с младите. Особено снаха-свекърва. И наистина успявам да преглътна някои първосигнални реакции. Хубавото при нас е, че се ценим една друга и се уважаваме. А върху това може да се гради най-малкото мирно съвместно съществуване.
Хубавото е и това, че не живеем под един покрив – така трудно се натрупват неизречените упреци, които имат свойството да „изригнат" в най-неподходящия момент.

Знам, че родителите определят начина на възпитание на децата си. Знам и че те имат своето право да грешат, но то кой ли не греши. Правя възможното, за да допълвам техните усилия, а не да налагам своите виждания – слава Богу, те не са конфликтно различни. Както се казва, вървим в една и съща посока, макар някои пътеки да се различават. Важното е, че децата растат, заобиколени от много грижи и обич.

И нека това не ви звучи като идилия, защото не е. То, ако няма проблеми, животът ще е скучен...

Снимките са правени от мен и от снаха ми