club50plus.bg

Това са измислени истории.
Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.

Обичам есените в София. През октомври. Слънчево, тихо и топло. Миризма на есенни листа. Дървета в кафяво, жълто и тук-там – зелено. В неделя по обяд в центъра няма много хора. Улиците са тихи. Преди години обичахме с мъжа ми и децата да се разхождаме по "Московска" в такива дни, да разгледаме сергиите с покривки пред "Александър Невски", да приседнем във Виенската сладкарница, да послушаме пианото и отново навън – в софийската есен.

Сега понякога го правя отново, но сама. Вдишвам миризмата, слушам уличните музиканти и си спомням какъв прекрасен човек беше Доби, мисля си колко съм самотна без него и без онези вълшебни есени в София...
Сега отново има такива есенни дни. И те са изпълнени със звуците и миризмите на днешния ден, с днешни млади хора, живеещи своята си история.

Като Рори например

Вървеше по "Московска" и не се и опитваше да скрие сълзите, които се стичаха от очите и. Не виждаше нищо около себе си – нито цветовете на есента, нито малкото хора, които бавно крачеха в топлия неделен ден. Дори се блъсна в жена на средна възраст, усети, че тя се поспря и искаше нещо да и каже, но побърза да се отдалечи. Нямаше нужда от ничие съжаление. Достатъчно и беше, че си позволи да се самосъжалява и даде воля на сълзите си.
Почти година мина от онзи грозен декемврийски ден, в който загубиха най-хубавото, което притежаваха. Сякаш мигновен пожар ги заля и изпепели. И нея, и децата.
Вчера беше на родителска среща в училището на големия и син. Отнво не можа да се въздържи – захлюпи се върху чина и заплака на глас. Пред децата се държеше, но само крачка встрани от тях и – край – постоянно плачеше и заекваше. Не можеше да върже цяло изречение.
До нея беше седнала майката на друго дете. Изненадващо, но тя не се отдръпна встрани при тази сцена, както правеха повечето хора, не желаейки да се задълбочават в чуждия проблем. А беше ясно, че има такъв. Тази жена просто се приближи, обгърна раменете и и я изведе от класната стая.
До късно през нощта стоя при нея – говори, плака, говори, плака... А тя, милата, слушаше съпричастно, откликваше с подходящи забележки, не мълчеше, а говореше, но не с клишета, колкото да отбие номера, а мъдро, оптимистично, интелигентно, с много свежо чувство за хумор вмъкваше остроумни и весели забележки. Стилът и беше забележителен и успя да прикове вниманието на Рори. Успя да стигне до мислите и, до душата и. Каза и, че оттук-нататък често ще се виждат, дори и Рори да не го иска.

Днес, вървейки по "Московска", Рори плачеше, но вече не мислеше за самоубийство. Вече мислеше с облекчение за следваща им среща.
Замислена – отново се сбута в някого – този път спря и погледна. Беше прекрасен висок мъж с интелигентен поглед. Тя замря и посегна да избърше едната си сълза. Той посегна и избърса другата...

Много странно – оказва се, че страшно много хора са самотни.
Когато Доби беше до мен, не съм се замисляла изобщо. Чувствах се значима и удовлетворена. Не знаех за света извън нас. Нямах нужда да знам. Когато се наложи да разбера, останах изненадана от това колко много хора живеят сами, самотни, неудовлетворени. И колко много от тях не правят нищо, за да променят това. Може би защото никога не са имали шанса поне за миг да се докоснат до пълноценни човешки взаимоотношения. Може би те изобщо не знаят за съществуването им...Дори и достигнали до есента на своя живот.

Продължава