club50plus.bg

Върви, народе възродени...

В моите ученически години 24 май бе придружен с манифестация. Днешният 24 май върви без манифестация – обявихме я за част от миналото, за спомен от тоталитаризма и я изхвърлихме. Не зная, а и не мога да преценя дали това е било най-доброто, но повярвайте, за нас в онези години манифестацията беше неделима част от Празника! Празникът, който отбелязваше края на една учебна година.

Първо единно училище в София имаше фанфарна духова музика.

Фанфарите са дамски инструмент и на тях свиреха момичета, а момчетата – на ударните и чинелите. Аз свирех на сопран. През цялата година репетирахме и се готвехме за 24 май. С бели блузи и тъмносини поли, с трикольорна лента през рамо и задължително с бели ръкавици.

Спомням си, че тогава по магазините не се намираха и една съседка ми даваше сватбените си ръкавици от бяла фина кожа (шевро) от преди Войната. Вечерта преди празника ги навлажнявах и дълго разтягах на всеки пръст.

Нашият дългоочакван 24 май започваше под звуците на фанфарите с изнасянето на училищните знамена. Мощно „ура“ ги посрещаше; знаменосците заставаха начело на колоната и след тях първенците с лента „отличник“ през рамо – истинска морална награда за целогодишния упорит труд.

Следваха пъстрите редици на танцьорите в народни носии, на девойките с пъстри туники, на физкултурниците, на момчетата и момичетата с бели ризи и тъмносини поли и панталони, с цъфнали майски цветя в ръце.

И през цялото време звучаха фанфарите, а духовата музика свиреше възторжени български маршове, които не те оставят равнодушен, и засядат завинаги в паметта. 24 май – нашият български духовен празник.

Ще съумеем ли тогава днес да победим разочарованията и скептицизма? Ще успеем ли да съхраним българската духовност? Ще можем ли да се опитаме да обогатим днешното съдържание на Празника, за да остане и за децата ни като най-скъпия и обичан български празник?

Сега ми се иска да се обърнем назад и да погледнем към

зората на празника

Годината е 1856, а градът е Цариград – мястото, където за първи път е бил празнуван Денят на братята Кирил и Методий.

Църквицата край Златния рог била препълнена. А след това – както описва Петко Рачев Славейков в „Цариградски вестник“ – „варките и каиците“ – тези мънички корабчета – ни прегърнаха и порещи вълните на Златния рог, ни заведоха в прекрасния залив Силихтар... О, място прелестно, долина очарователна! Гайдите свиреха, хората продължиха, докле последните зари на слънцето вдигнаха позлатата от прекрасните ливади около нас...

И какви слова били произнесени – огън! В същото време в печатницата, която изработвала вестника, един словослагател станал баща на близнаци. Но, Славейков забелязал, че колкото се радвал печатарят, толкова и някаква сянка преминавала през лицето му. На въпроса на Славейков, печатарят отговорил:

- Жената иска да бъдат кръстени децата на нейния род: Гоце и Ристе. Аз пък искам на моя: Климе и Наум. Не можем да се погодим, а живеем толкова години кротко и мило! Къде ще му излезе краят не виждам!... Вече е време да бъдат кръстени, а стоят като езичници – без име.
- Искаш ли да стана кръстник и на двете момчета? – потупал го по рамото Петко Славейков.

Онзи подрипнал от радост – голяма чест!
- Но – продължил дядо Славейков – нали знаеш пословицата „Пред кръстник се вода не гази“. Каквото кажа аз – това ще бъде.

Печатарят бил готов на всичко, щом Славейков ще бъде кръстник на децата му.
- Тогава предлагам едното дете да се казва Кирил, а другото Методий. Днес нямаме по-славни имена.

Дядо Славейков сложил край на семейната разпра, а с кръщаването на момчетата придал и достоен завършек на най-светлия българския празник.

На следващата година същият „Цариградски вестник“ поместил дописка – призив за всенародно честване Деня на двамата братя Св. Кирил и Методий.

Във възрожденските ни вестници могат да се прочетат съобщения за

всенародни чествания

из различни места, а наред с тях и откъси от произнесени слова и речи. Ето как главният учител на Ески Джумая

Млади българчета! Като имате честта да сте потомци на таквиз изящни мъже, постарайте се да подражавате на техните добродетели. Постарайте се, казвам, да покажете не само на вашите сънародници, но и на целия свят, че не живеете само за себе си, а за обществото, за идущите родове, за сичките будущи времена и за вечността...

През 1874 г. в дописка до цариградския вестник „Век“ каторжникът Петър Берковски съобщава от Диарбекир:

И ний като членове на българския народ – винаги наедно споделяме сяка радост или скръб – без да обръщаме внимание на обстоятелствата... Между черните и високи Диарбекирски стени – в сегашний пъкъл /ад/ земний – далеч от милото отечество, родители и сродници празнувахме светлий ни народен празник „Св. Кирил и Методий“ за слава и чест на народното ни име и за утешение на страдащите...

Нека си спомним и за друг българин – Христо Ботев и неговото слово в Деня на Св. Кирил и Методий, станало причина да напусне родния град... Годината е 1867. В спомените на учителя Иван Чунчев от Калофер четем:

Наближи и народният и училищен празник – Празникът на Св. Кирил и Методий. Учителите почнаха да се готвят да кажат нещо на народа, който с нетърпение очакваше това.

При чешмата забиха диреци; па тях, чешмата, външната училищна порта, вратите и прозорците на зданието бидоха украсени с венци и цветя. Сутринта след службата в църквата се отправи дълго шествие начело със свещеници, фенери и хоругви, ученици... Свещениците облечени в най-скъпи одежди, носят иконата на Св. Кирил и Методий, украсена с хубав венец от цветя; след тях вървяха певците, учителите и след тях – множество: мъже, жени, млади и стари, всички облечени в най-скъпа премяна... Едва си пробиха път в училищния двор, защото друго множество от рано бе изпълнило двора.

Молебенът свърши, свещениците поръсиха някои от близостоящите до тях видни граждани и всичко утихна. Пръв на приготвената трибуна се качи учител Ботю (Ботю Петков, бащата на Христо Ботев – бел. авт.). Кога със своя гръмък глас извика „Братя“ ... всички замръзнаха на местата си. Той говори надълго и нашироко... Един след друг на трибуната застанаха и другите учители... Навалицата се разшава да си отива, когато из нея се промушна и дойде до трибуната Христо Ботев, каза на свещениците да почакат малко, па бързо и леко се качи на трибуната и почна:

- Братя всички изслушахте и аз изслушах говорившите учители; разбрахте и аз разбрах всичко изговорено от тях. Аз не мислех да говоря, ако те не бяха говорили тъй, за да ме предизвикат. Те всички говореха, за да приспиват и заблуждават народа, че султанът дал и щял да даде духовни правдини и политически. Всички тия давани от него правдини са залъгалки и нови окови за ново робство и тирания. Нам трябват свобода и истински правдини, които никога не се дават с молитви и благословия...

През годините

оди, химни и поеми

възхваляват святото дело на двамата братя, но има една песен, неразривно свързана с техния празник „Върви, народе възродени“. Автор на тая пламенна възхвала е Стоян Михайловски. Написано на 15 май 1892 г. в Русе, където Михайловски е бил учител по френски език в гимназията, стихотворението е отпечатано същата година в списание „Мисъл“ под заглавие Кирил и Методий. Проект за български училищен химн.

Девет години по-късно учителят по музика в ловешкото петокласно мъжко училище Панайот Пипков открива случайно стихотворението и завладян от творческо вдъхновение му, написва музиката в час по пеене, върху черната дъска.

Къде тогава наистина остана традицията? Тук е, все още е сред нас. И днес съм убедена, че няма българин – сред нас 50 и 60-годишните, че и сред по-младите на 30 и 40 години – който да не знае „Върви, народе възродени“ и да не си я припява на 24 май – Деня на славянската писменост. От нас зависи дали ще я предадем на децата ни. За да я има традицията. За ни има и нас.