club50plus.bg

Минах на пряко през живота, както казват по азимут.

Не ми се обикаляха всичките тези 60 години, а и вече се понаучих на това-онова.

Избягвах да стъпвам на босо в тръните, или да се опитвам да ги отместя...
Целият друм беше осеян с трънаци и не се виждаше пътеката, отвела ме до БЕЛОВЛАСАТА могила. Сега съм до нея и чувствам, че някаква гигантска, особено силна турболенция ме дърпа на долу, засмуква цялата ми енергия, с която се опитвам да остана на повърхността, сякаш всичкото сътворено пет пари не струва. 

Някъде в Сибир, т.нар. град Мирни, имало такава огромна яма, поглъщаща вертолети и властите забранили полетите над нея. Какъв невероятен вакуумен гълтач, мощен и жестоко бездънен !?
Не че летя от щастие при завръщането си назад и подобни забрани не ме смущават, но все пак е време за равносметка - свършека на дните се вижда, а онова проклето слънце проблясва в очите ми и заслепява спомените.

Тяхната хронология е разковничето за моето самочувствие и оптимизъм, че някой ден ще си спомнят, ако не как съм изглеждала, то поне какво съм казвала и сторила, а това е по-важното.

Най-важното, обаче, е да разбера, има ли право живота ми на паметност или да слагам чертата и да се пусна стремглаво по парапета? Но защо всичко ми изглежда пустинно и не летят жерави, не пеят птички, не бушува вятър в косите ми... ? Странно, не знаех, че е мъчение да крачиш назад през времето, да търсиш следите си и да не ги откриваш там, където си ги оставил.
----------
- А ти, момиченце, къде си тръгнало с тази допотопна чанта-куфар? Внимавай, ще разлееш мастилницата и лакмуса в чантата ти няма да ти стигне да попиеш щетите! Хм, не бягай, имаш доста време до бялата спретната къщурка. Там ще ти се скарат, за не изядените филийки скрити под масата, отдавна станали на сухари. Хлябът трябва да се уважава, не го разхищавай! Но защо ли ти говоря?

В белите панделки вятъра никога не спира, смее се звънко, тъй както Хохохото на Дядо Коледа се носи над комините, ....
- Кашата е още топла и те чака. Казват,че от нея се увеличавало сивото вещество - вярно ли е ? Може би са прави? Не се сърди, не исках да те обидя. Нищо лично.

Бедността е красива, защото мирише на надежда. а тя е в основното й меню.

Надежда. Нима има по-прекрасно нещо от надеждата?

Тя дава криле и мечти, кара те да се бориш, да градиш характер, да виждаш напред, там където бродят сетивата на мечтателите - в градината на детството.

В нея цъфтежът винаги прелива, дори можеш да го докоснеш с ръка, да стигнеш небето и да сключиш пръсти в синьото, както правят влюбените описвайки сърцето си. Чудесата в тази градина никога не свършват. Тук се раждат и узряват в усмивка.

---------
...Но аз се бях спряла до могилата и до зейналата паст на времето.

Каква ирония, когато още не сме опознали света и понякога искаме да ни вземат мътните, затова ,че неудачите ни притискат, вътрешното АЗ се стреми да не плаче.

А когато краят ни се подсмихва под мустак, същото това вътрешно АЗ не иска и да чуе - пазари се като търгаш, все едно е на "Битака" и гледа да метне някак си клиента, да отложи извечното пътуване поне до следващия път, до следващия ъгъл, до следващото разочарование ...

Още малко, само ден, само два ,... само не сега...
Имам да засаждам още фиданки, да окопавам корена на асмата, за да пуска филизи...

Не вярвам и ГОРЕ да имат планово строителство. Това беше приоритет на миналата власт - еднотипни блокове, утъпкани пътища и манифестация на идеалите..

Пфу, чак ми настръхва побелялата коса...

А, толкова много живовляк срещнах по друмищата и с него сума ти рани превързах - мои и чужди.... 

Сума ти токчета износих по калдъръми, сватби, приношения, събирания, раздели, че ми омаляха краката и търпилото.

Странно, пред всеки спомен има по една сълза. Някои са по-големи, други едва блещукат. Ако сълзите можеха да говорят, приказките на Шехерезада нямаше да свършват за 1000 и една нощи, а щяха да изглеждат като ручейче в историята, от което извира жива вода за наскърбената душа.

Силно вилнее гадината. Дори на стотина метри от кратера на тази бездна - търпилото, усещам как ме завлича в нищото.

Не ме оставя да се поклоня пред стоицизма на вярата, пред мъката от несбъднатото, пред несъвършенствата, които можех да изгладя след време, защото опита е най-добрия учител и вече ми е ясно как и защо да го слушам.

--------------
Неее.., аз не мечтаех за този живот. Не се побира в обятията и представите ми тази прокоба, която нагнети дните ми.

А Вие знаете ли, за производството на един карат диаманти трябва да бъдат изкопани и преработени 250 тона скали? Това е начинът, по който е била създадена втората по големина дупка в света с изкуствен произход, някъде в източен Сибир. Тази изоставена и уникална мина е засмуквала хеликоптери, произвеждала е по 10 милиона карата диаманти.

И аз произвеждах доброта, произвеждах надежда, произвеждах оптимизъм, произ-веждах светещи, истински човешки диаманти. С две думи бях "производител".

Скалите ми бяха челични, а не варовикови. Радвах се на "диамантите", които произвеждах и шлифовах за нов живот. Бях богата с тези мои невръстни диаманти.

Гордеех се, че и аз съм дала нещо на света, че съм част от общото гъмжило наречено полезни хора.

Сега разбирам, че общото не трябва да се дели на частно. Че дивиденти и мир за душата не се търсят под тезгяха на миналото и човек трябва да воюва всеки миг за своето място под Слънцето.
--------
И аз затварям моята неизчерпаема мина и слагам край на многогодишната си, всеотдайна работа в сурови и често пъти нечовешки условия.

Истината е, че едно дете родено с обич, чакано като месия и гледано с неимоверна вяра и обич, приемано като заслужен дар от небето, развенча напълно съградения мит за непоколебимост на чувствата ми и правилността на действията ми.

Твърдината от полезност се разчупи на парченца и те се разхвърчаха на посоки, кое където види и където срещне пристан.

Изкуството да се живее в наше време, е наистина велико постижение, достойно за перото на големите автори, а не за самозванци като мен.

-------
Ето, затова се разля мастилницата ти момиченце и щетите са непоправими. Времето ще скрие и измие петната по твоето самочувствие, но не може да съгради ново, човешко сърце.

А моето все още тупти през времето и годините, влиза и излиза от спомените, бори се за територия в тялото, търси място в друго сърце, пости по празниците и спазва закодираните от обществото правила.

По Коледа ставали чудеса, казват хората. Може би са ги видели или бленували?

Ще накарам и моето да прости и да бъде простено и ако наистина стават чудеса по Коледа, ще измоля и аз чудото на ПРОШКАТА, да навести и моя дом.

*  *  *