club50plus.bg

Когато говорим за приемственост, говорим за разбиране и познаване

Всяко поколение се различава по много параметри от предишното, но това не означава, че те не са в състояние да се разбират. Разликите не са основание за конфликти и война между поколенията – те могат да звучат и като хармоничен акорд в мелодията на семейния живот. Различията помежду ни правят живота по-богат и интересен, по-цялостен, многостранен и пълен.
Понякога на възрастните им е трудно да приемат и разберат младите, съдейки за тях само по отделни външни техни прояви, нерядко дразнещи и отблъскващи. Но те представляват само повърхността, а не и същността на явлението.

До същината на търсенията и ценностите на младите няма да успеем да се доберем, ако сме винаги недоволни от тях, ако постоянно ги критикуваме и отричаме. Кой е отговорен за поведението на младите? Нали ние, възрастните, възпитавахме и оформяхме младото поколение, като ръководехме отношенията помежду ни? Значи ние – по-опитните и зрелите, трябва и сега да намерим най-прекия път към душите им.

 

Ако ви е трудно да разберете и приемете младите, направете усилие!

Защото след време ще ви бъде още по-трудно. А без разбирателство между поколенията няма щастие, тъй като се губи приемствеността. Ако ние не харесваме младежите, с това не им помагаме да израстват, нито помагаме на себе си – защото се оказваме изолирани в самотата на своята възраст, в ъглите на отчуждения ни дом. Ако не се разбираме с младите около нас, как бихме могли да бъдем щастливи, с чувство за осмисленост на живота ни? Ако няма да кого да предадем щафетата, ако няма на кого да оставим хубавото, което сме постигнали, или няма на кого да разказваме за него – то тогава за какво ни е било то?
Често пъти възрастните се дразнят от външния вид на младежите – от обеците и дългите коси на момчетата, прокъсаните дънки или оскъдното облекло на момичетата; от татуировките и пиърсинга; от музиката, която харесват или жаргонните думи, които използват. Но за всички млади е типично да се стремят да се различават по външен вид от възрастните, да бъдат предизвикателни, дори – шокиращи, като ни изненадват постоянно с хрумванията си – нови танци, прически, облекла, маниери. Това не бива да ни дразни – нали и ние някога сме се стремили по подобен начин да се откроим и обособим от по-възрастните!

Но сме забравили за тези времена. Може би сме уморени от годините, хроничния стрес, недоимъка. Но нека не позволяваме на умората и напрежението да влошават отношенията ни с младите!
Ако контактът ни с младежите е прекъснат, вина за това имаме и ние – те чувстват, че не ги харесваме и одобряваме, поради което избягват общуването с нас. Да спечелим отново доверието им – не с непрекъснати наставления, поучения и назидателен тон, а като им позволим да общуват с нас като с равни – т.е. да ги приемаме такива, каквито са и да ги обичаме и подкрепяме въпреки недостатъците им.

Ако чувстваме, че децата ни са се отдалечили много от нас, нека се опитаме да ги разберем по-добре. Да потърсим общото помежду ни, да видим какво те харесват у нас, да се спрем на онова, което ние харесваме у тях и на тази основа да изградим отношения на подкрепа, обич и уважение.
При добро желание винаги може да се намери и много общо между различните поколения – нека то да почива на любовта и доверието, на широкия поглед върху нещата, чувството за хумор, уважението и търпимостта към чуждото мнение. Наистина,

целите в едно семейство са общи –

и вие, родителите, и те – младежите, се стремите към щастие. Вие желаете най-доброто за своите деца, същото искат и те. Но трябва ли непременно представите ви за това добро да са еднакви, да съвпадат изцяло? Съвсем нормално е те да са различни. Помислете: имат ли право децата сами да определят кое е най-добро за тях и до каква степен? Имаме ли ние право да им налагаме нашите представи за щастие, нашите разбирания за дължимо поведение, нашия начин на живот? Доколко имаме право да изискваме от тях да живеят изцяло според нашите правила? Не е ли най-добре да разговаряме по-често с тях, като заедно обсъждаме, търсим и преоткриваме вечните, истински правила и стойности в живота?
Винаги – заедно, на равноправни начала, зачитайки тяхното мнение и стремежа им да бъдат различни. Не от висотата на нашата непогрешимост, не с тежестта на извоюваните ни истини, защото те имат същото право (като нас) да откриват и извоюват сами своите истини... Само така ще можем да си ги върнем и общуването ни с тях да е пълноценно и носещо радост и на двете страни.
За тях ние сме „вчера", те са нашето „утре". Утре, което трябва да е по-добро от „днес". Да им помогнем – днес – да намерят себе си, без да се губят и без да ги изгубваме и ние. Да им помогнем – с много обич, уважение, търпение и топлота! Те го заслужават!

Росица Иванова - психолог