club50plus.bg

Отчаяните болезнено се нуждаят от близките и приятелите си

300 евро средна заплата, над 10% безработица, над 15% просрочени кредити за жилище, най-нисък стандарт на живот в Европейския съюз.
Това на пръв поглед са данни от месечната статистика на НСИ, БНБ и Агенцията по заетостта, но зад числата стоят стотици хиляди съдби на българи, които са на ръба на отчаянието или вече са взели „равнис!" в някоя от безбройните редици на Армията на отчаяните.

За разлика от нормалната казарма, където „старите" и „младите" обикновено са по равно, тук „старите пушки" над 40 години преобладават, защото младите имат повече възможности за предсрочно „уволнение", включително и като „дезертират" от страната и търсят по-добър живот като емигранти.

Линията на отчаянието е много ясно очертана. Уволняват те в най-трудоспособната ти възраст около 45 години, търсиш безуспешно работа няколко месеца, заседяваш се постепенно в къщи, а всички наоколо ти обръщат все по-малко внимание. И на теб, отчаяния, и на проблемите ти.

Това е и най-болезнения момент за всеки, който от значима личност поне за собственото си семейство, само за няколко месеца се превръща в човек, който не може да отстоява вижданията си и да защитава мнението си, както преди. Превърнал си се от лидер в обикновен маргинал.
Болката е голяма и продължава толкова дълго, колкото дълга е борбата ти срещу това състояние. Ако болката отмине и ти все още си в къщи, то значи вече си приет в Армията на отчаяните.

Отчаяният, уморен от нерадостната съдба възрастен българин може да бъде познат лесно, стига да го зърнеш в редките моменти, когато е излязъл от къщата си и е отишъл до кварталния магазин за възможно най-евтината храна.

Да не излизаш от дома си

е формата на своеобразно заравяне на главата в пясъка и бягане от проблемите. Колкото по-малко хора те виждат и ти задават болезнения въпрос „Какво става, намери ли си работа?", толкова по-безболезнено минават дните в неглижиране на болния проблем.

Това е и първият момент, в който околните трябва да вземат спешни мерки срещу новия „дневен режим" – висене пред компютъра в търсене на работа по интернет и гледане на телевизия. Хората, които обичат отчаяния си роднина, трябва да направят всичко, за да продължи той да води активен живот и да се чувства полезен и значим, независимо че е без работа и с ниски доходи. Защото това е временно – ключовата теза в отношението на околните.

Той трябва да бъде накаран активно да си търси работа извън дома, да се среща с колкото се може повече хора, за да не се губи социалния контакт, а и вероятността отново да намери работа се увеличава с над 50%, в сравнение с пасивното търсене по интернет.
Който веднъж се заседи в къщи, постепенно започва да

губи интерес към самия себе си

Оттук тръгват и основните проблеми на отчаяния. Той губи вяра в собствените си възможности, което се превръща в извинение за всяка следваща несполука. Позицията – „аз вече съм си изпял песента" или „аз не ставам за нищо", е удобно извинение за пасивността, която го е обзела.
И постепенно превръща отчаянието си в професия, а като професионалист той може да стигне до незнайни висоти.

На първо място вече нищо не го засяга лично, защото той е всъщност „масовата жертва на системата". Остава с измамното впечатление, че каквото и да му се случи, той няма полезен ход, с който да излезе от ситуацията. И всъщност не търси изхода, а само констатира собствената си безпомощност.

Веднага можеш да познаеш такъв отчаян човек по

лошия му външен вид

Ако е мъж, той задължително е небръснат, със стари дрехи, лошата хигиена си личи, а и поведението му показва, че не му пука от този образ. Това е образът, с който той сякаш иска да натяква на околните – „видяхте ли докъде ме докараха".

С такъв външен вид и държание на човек, който явно не държи на себе си, отчаяният няма да се сдобие с никакви дивиденти. Хората се отвращават, а не съжаляват подобни индивиди и първата им реакция е не „горкият човек, до къде е стигнал", а откровено враждебна – „по цял ден ходи мръсен и не си търси работа".

Това е другият момент, в който семейството трябва да застане зад отчаяния и да не му позволява да променя поведението си и образа, както и да заема позицията на „човек без никаква перспектива". Не съжаление, а критичност е нужна, като към равен по социален статус човек.

В противен случай отчаяният ще направи поредната крачка в задълбочаването на проблема си, който от чисто финансов започва да се превръща и в психологичен. Следва неминуемият

спад в стандарта на живот

Едно от нещата, които могат да те доведат до най-болезнено отчаяние, е доброволно да се откажеш от любимите си навици – новият филм по кината, театрална премиера, риболов с приятели, любимото питие, любимият начин за почивка. Свалиш ли гарда, връщането назад става много трудно.

Тези прозаични наглед навици са стожерът на ценностната ти система и отказът от тях заради временна неудача постепенно ще те превърне в друг човек, със сигурност по-неприятен за близките ти. Те от своя страна могат съвсем лесно да предотвратят това състояние, като подадат временно ръка – както финансова, така и чисто човешка със своята постоянна компания непресторено внимание.

Ако трябва да се даде конкретен пример: не бива да позволявате на любимия си родител, свикнал веднъж-два пъти седмично да пие по 50 грама марково уиски, да замени това с обикновена наливна шльокавица в значително по-големи количества.

В крайна сметка нищо не съсипва толкова бързо човек от подмяната на истинските неща с техните ерзаци. А точно това правят отчаяните – влизат в изключително порочната и от финансова гледна точка практика, като

гледат да намалят разходите си

до минимум, вместо да направят всичко възможно да увеличат приходите си. Както гласи мъдростта, „икономията е майка на мизерията".

За отчаяния на пръв поглед изглежда много по-лесно да намали собствените си претенции и разходи, като постепенно се приближи до екзистенц минимума. Така той само дълбае надолу и губи много от шансовете си да реши основния проблем – да намери добре платена работа и да излезе постепенно от армията на отчаяните. Този човек все по-рядко обръща глава към даже краткотрайните възможности за увеличение на приходите, само защото е стигнал до професионалния стадий на отчаянието.

Точно това е моментът, в който близки и приятели трябва да се намесят решително, като даже направят своеобразна инвестиция в човек, който е загубил почва под краката си. Ако имат такава възможност, разбира се. Често един не голям заем или връзка (българите и до ден днешен не можем без връзки) могат да вдигнат на крака отчаяния и той да започне малък бизнес – дори и в област, в която не е специалист.

В противен случай отчаяният стига до трите крайности на това състояние, като на първо място идва стадият на

безкрайните интервюта за работа

Търси трескаво работа, и то без да подбира. Но на тези интервюта отива човек с видимо занемарен външен вид, чието лице показва пълна демотивация.

Работодателите бягат от хора, които гледат на предлаганата работа като на временно спасение. Когато видят, че на човека насреща му е абсолютно все едно с какво точно ще се занимава и единственият му въпрос е за заплатата, то той автоматично губи шансовете си за намиране на каквато и да е работа. Като прибавим към това и факта, че е минал 45, работодателят става още по-негативно настроен.

Така се продължава интервю след интервю, на което отчаяният ходи само да „отбие номера" защото например вкъщи го питат дали си търси работа. Ако този вариант с безразборните интервюта продължи достатъчно дълго и безрезултатно, отчаяният минава към втората крайност

вечното оплакване

Това е неприятно за околните състояние и първа фаза, в която те се опитват да са колкото може по-далеч от своеобразния „досадник". За да се стигне до тук вина имат и близките, които явно не са направили нищо, за да предотвратят крайното отчаяние.

На стария мърморко му обръщат все по-малко внимание и той бива постепенно изолиран даже в семейството. Постепенно епитетът „досаден" се заменя с „лош" и често се оказва необратим момент при повечето отчаяни от съдбата си на безработни и безполезни хора. И тогава те губят най-важното – вярата към близки и приятели и се

превръщат се в мизантропи

Най-тъжната и грозна фаза на отчаянието, когато насреща стои озлобен човек, който доскоро е бил благ, щедър и благороден. „Изкривяването на картината" до неузнаваемост става бързо, даже внезапно. И отговорността не е само на социалната среда и обществото, а и на семейството.

Отчаяният подменя завинаги основната си цел да се върне към нормален ритъм на живот с натрапчивата мисъл за отмъщение, без то да има ясен адресат.

Мисълта за отмъщение е нормална за хората в Армията на отчаянието, защото тази армия е загубила всички битки с живота. Лошото е, че тя все повече се увеличава и тук не говорим за хората, които са се отчаяли поради загуба на близък или поради здравословни проблеми, а за тези, които всекидневно остават без работа и без перспектива.

Те имат нужда от подкрепата на всички нас, които все още живеем в Цивилизацията!