Йерусалим е основан от древните българи при завоюването на Египет (част 3)

Валентин Вътов
Normal_istoria

Продължение

Една част от българите попаднали в плен и под властта на Атрячския владетел (на древните българи от Атряч – Троя) Лекдиу (Атряч, Гуруглъ, Херакъл), толкова мощен, че го смятали за алп (полубог). Съседите наричали пленените от Лекдиу българи, кулдаи, защото кулдаите били мнозинството от тях, но самите пленени предпочитали да се самоназовават по български кети (хора). Кетите много бързо подчинили всички свои съседи, но покорените съставлявали мнозинството в техния бейлик (владение). Под влиянието на езика на покорените, името кети започнали да го произнасят във формата кади. Затова столицата на българите-кети (хети) и целият техен бейлик започнали да наричат Кадиш (днес Кадис). В последствие като хети започнали да наричат и самите кети. Кетите не се уморили да отглеждат прекрасни коне за Лекдиу и неговите алпи, които се върнали при него, а той им охранявал техния бейлик.

Седмо поколение след Авар-Кам управлявал пра-пра-внукът му Чул-Ат. Чул-Ат, наречен на последния прякор на алпа Чулман, имал още четирима братя – Джим-Авар, Бал-Ас, Барис и Шен-Авар, които го подържали във всичко. При него заради Лекдиу българите-авари били принудени да бягат на юг в Джир (Сирия). Тук те срещнали от джирците радушен прием, защото ги вдигнали да завоюват Мамил (Египет), който угнетявал Джир. През 1723 г.пр.н. е. Чул-Ат, който съставил план със своите братя, атакували Мамил с пет армии, всяка от които имала по две колони. Мамилската войска, още щом авангардът й бил прегазен, се предала и ег-сазите завладели Мамил.

Тази година влязла в българската хронология, като „годината на Мамил“. Чул-Ат, по прякор Чулман, станал цар на Мамил. Летописецът на Египет от ІІ в.пр.н.е. Манетон пише, че при царуването на (египетския) цар Тимаос, дръзки, неизвестни хора от източните страни внезапно нападнали страната му и без сражения лесно я завладели. Техният вожд се казвал Салатис (фонетично променено от Чул-Ат). А патриарха на еврейската история Йосиф Флавий свидетелства, че на завователите на египетски им казвали „хиксоси“, което го превели на египетски като пастири, или царските пастири. Семитите живущи в Джир и Мамил наричали Авар-Кам пророк Ибрахим, а Чул-Ат Чулман – Сюлейман. Цялата страна била разделена на пет части, в четири от които губернатори станали братята на Чул-Ат. На самия Чул-Ат се паднала източната област, където той построил градовете Ас (Газа), Авар (Аварис), Саръкен (Кайро?!) и новия Ерсубулем (Йерусалим). Всички градски храмове, чиито камове (жреци) не приели Единобожието, били закрити. За биркам (върховен жрец) на Мамил Чул-Ат обявил кам Исбел, който първи от камовете признал абсолютната истина на Единобожието. Исбел обявил Чул-Ат за баринхан, т.е. император на Мамил

По историята на Древен Египет от тринадесетата до седемнадесетата династии включително фараоните са били излъчвани от хиксосите. Последният български-аварски владетел (на хиксосите) Маджи Суз-Таргиз от ХVІІ династия, за когото  Херодот, (кн. ІІ,102.),   пише, че е египетският владетел Сесострис (фонетично променено от Суз-Таргиз ), извършил плаване през морето Къзъл-Българ (Червено море) и Когул (Индийски океан) и подчинил голям остров, наречен от тях Саръй-Алан (Цейлон), т.е. „Райският остров“, или „Южният остров“. Поради дългото време на отсъствие от Мамил и разточителството на ресурсите си навън, той дава възможност на египтските велможи да успеят да отхвърлят властта му.

При първият фараон от осемнадесетата династия по историята от Манетон – Туммос (Тутмос), египтяните и хиксосите сключили договор, хиксосите (българите-авари) да напуснат мирно непревземаемата им столица Аварис в делтата на р. Тамил (Нил) заедно с целия си народ от 240 000 души и цялото имущество. Те се преместили по-насевер в Балистан („Българския стан“ – Палестина) и укрепили добре вдигнатия от тях „Свещен град“ Йерусалим (Етимологията на Ерсубулем произлиза от „Ерсу“ – „Бог“, „свещен“, едно от прозвищата и синонимните наименования на древнобългарския върховен бог, Тангра (Ас, Ерсу, Егби, Ходай, Тере и др.) и „бул“ – град, в старогръцки преминало като „полис“. Така етимологията на Йерусалим означава „Свещен град“, или „Божи град“.

Името на бога на слънцето в Египетския пантеон Асар, или Осирис (Озирис) произлиза също от прозвищата на древнобългарския Бог, или „Тангра“ – „АсЕрсу“. Където „Ос“ е фонетично промененото „Ас“ – „Бог“, „свещен“, „българин“ и „Ерсу“- „Бог“, „свещен“. Така етимологията на „Осирис“  се извежда като „Свещеният Бог“, или „Българският Бог“…), където се събрал народа за да се защитава от войнствените тогава асирийци. Манетон пише: „Тези по-горе наречени царе от така назованите пастири, както и техните приемници, властвали над Египет 511 години.“ А по българските летописи този срок е по-малко от два века (каква скромност!?). Явно еврейските летописци считат, че след това българите-авари са престояли в земите на Балистан още няколко века и са дали сериозен отпечатък в развитието на историята и генофона на Източното крайбрежие на Средиземно море, Егейските острови,  Северна Африка и техен преход през Гибралтар, от Пиринеите до Великобритания, което е известно от българските летописи.

 Чул-Ат се славил сред жените като прекрасен любовник и една арабска царица веднъж  специално дошла при него за да се убеди лично в това. Като се убедила, тя приела Единобожието и името Балгас, което на арабски означавало „Българ“. Тя била от страната Бин-Имен (Йемен). Тази страна впоследствие била управлявана от този син, заченат от срещата й с Чул-Ат. А пък арабите наричали българите барбари (бербери) и после така започнали да наричат тези араби, които започнали да развъждат коне. Арабите запомнили ег-сазите под името миджер, благодарение на джирците. Нали с Миджер аварите наричали Агаджир (Скития, Източна Европа) и на въпроса „Откъде сте дошли?“ винаги отговаряли „От Миджер“, т.е. от „Гористата земя“. Джирците обичали да разказват легендата за нападението на „миджерите“ в Мамил: „… Когато войската на миджерите се появила в Мамил на гърмящи колесници и с ловни барсове под балдахиновите сенници, то мамилците, почитащи котките, веднага се предали с думите: „Ние не можем да се бием с тези, чиито ловни котки са десет пъти по-големи от нашите!“… След оттеглянето на голямата част от българите от Мамил тяхното название „Миджер“ завинаги останало за Мамил само в арабската си форма „Мисир“ (Мисра – Египет), а при евреите като Мицра.

Към четвърта част!


Създадена на 23.11.2017 г.

Коментари

Все още няма коментари