club50plus.bg

Значение и начин на възприемане

Никога няма да забравя първия си съзнателен досег с иконите и иконописта. Бях дете и прекарвах ваканция със своите родители на вилата ни на село. Един ден съседката – баба Стоянка, предложи да отида с нея до параклиса, който тя посещаваше всеки ден. За да ме склони да й направя компания, тя сподели, че на това място стават чудеса. Естествено, този факт бе достатъчен да не се колебая повече и да тръгна с нея.

Селският парк, където се криеше сгушено малкото параклисче, в този ден ми се стори вълшебен с пролетната си красота. Когато прекрачих нисичкия праг, ме поразиха изведнъж много, много погледи, насочени към мен. В началото не разбрах от къде идват. Трябваше ми време да свикна със сумрака в малкото пространство, за да забележа наредените икони и изрисуваните образи по стените. На това отделечено от селската глъч място, вместо изолирана и сама, аз се почувствах обект на голямо внимание и радост.

Може би звучи твърде мистично, но е факт, че не съм забравила огромното впечатление, което оставиха у мен иконите в малкия параклис и иконописите по стените му. Абсолютно сигурна бях тогава, а и още съм, че всички тези непознати, но изключително благи и добри лица, гледаха усмихнато право в мен. Погледите им ме галеха с обич и ги чувах да пеят радостно, като да ликуваха, че съм дошла при тях. Миризмата на ароматен тамян и светлинките на запалените свещички в малкото неосветено параклисче, както и тихото шетане на баба Стоянка, само допринасяха за уюта и усещането, че съм желана и поканена да остана. Присъствието на всички тях бе толкова силно осезаемо, че исках да им говоря, но тогава не знаех какво да им кажа.

Разпитах за тях възрастната си придружителка и тя накратко ми спомена имената и случки от живота им, но те бързо са се изтрили от паметта ми за разлика от чувството на изненада, радост и възхита. Съседката ни не беше особено словоохотлива и в селото я имаха за дръпната жена. Самата аз малко се страхувах от нея, но точно тогава и точно там и двете бяхме преобразени. Като че ли присъствието на хората от иконите насищаше въздуха с доброта, която умиротворяваше и нас, притихваше ни, но и ни запълваше с някаква радост и чуден възторг.

Мина се много време. За всичките години никой друг никога не ме е водил на църква и не съм чувала нищо за християнство и религия въобще. Не познавах Христос, Света Богородица, светиите. Никъде не ги и срещах в ежедневието си. Впуснах се в хиляди други търсения, залутах се по много пътища и учения, докато не дойде момент, в който Бог ме хвана за ръката и ме заведе в православния храм като ми отвори широко врати, за да поема много светлина, топлина, обич, закрила и да отдам сълзи на благодарност и покаяние.

Постепенно се запознах истински с Божията майка и нейната неповторима благост, кротост, нежност, майчина закрила. А със светиите още и още се запознавам по пътя си в различни моменти от живота си, често когато имам най-голяма нужда от пример, помощ и поука. Понякога дълги минути стоя пред иконата на Господ Иисус Христос, защото имам нужда да разговарям с Него, да споделя, да се разкрия, да потърся прошка, помощ, утеха, умиротворение.

Не са малко християните, а и нехристияните по света, които не приемат иконата и отъждествяват иконопочитанието с идолослужение, като четат съвсем буквално и повърхностно почитта. А аз заставам пред иконите с онова детско усещане и вяра, че пред мен са Света Богородица, Господ Иисус Христос, Св. Николай, Св. Иван Рилски, Св. Емилия, Св. Георги, Св. Марина и т.н. и са вперили поглед в мен, насочен директно към сърцето ми. Всеки път съм като онова малко момиченце, пристъпило в параклиса и почуствало се обект на внимание и любов - прието, приютено, приласкано.

Ако ме попитате минути след това за материала или за дрехата, или за цвета на косите, или друг някакъв художествен детайл от иконата, изобщо няма да съм в състояние да отговоря. Когато съм се молила, аз съм стояла преклонена и умилена не от картината, а от личността, изобразена на нея. Не на дъската и боите съм изливала душата си и не тях съм молила за напътствие и помощ. Така, като погледна снимката на мама, не с картончето споделям каквото ми тежи, а със самата нея. И не от снимката се нуждая в момента, а от майка си. Хартийката с лика й ми е само помощник, за да чуствам по-живо присъствието й до мен. Може би загубата на мама отключи в мен вярата, че когато имам нужда, мога да се обърна към нея в мислите си и тя ще се отзове и никога няма да ме изостави, както не го е правила и когато беше жива.

 следва