club50plus.bg

Дълго мислих как и дали да гласувам. В последните години се случва така, че изборът ми е в резултат на компромис на базата „да изберем по-малкото зло". Да избирам е мое конституционно право и до вчера твърдо вярвах, че ако не го упражня, то автоматично загубвам правото си на гражданско недоволстване.

С влизането в училището сякаш попаднах във водовъртеж от хора. Привдижването беше трудно, всички се блъскаха. Реших, че се дължи на висока избирателна активност, което ме учуди и зарадва. Пред моята секция опашката се извиваше в две редици. Което ми се случва за пръв път. Обикновено цялата процедура по даване на глас ми отнема 10-15 минути.

Час по-късно все още бях в тесния коридор сред изнервените хора. Някои си тръгнаха, а и на мен ми мина през ума да го направя. Спря ме единствено групата роми, която упорито чакаше на опашката на съседната секция. Не разбирах какво говореха, но говореха висока. И непрекъснато разни хора, които после разбрах, че са наблюдатели, спираха при тях. Не знаех, че в квартала ми има толкова много роми, не ги бях забелязал до деня на изборите. Една жена пред мен се възмущаваше, че не би трябвало да имат право да гласуват. Опитах се да й обясня, че гласуването не е привилегия, а e зaконно конституционно право на всеки гражданин на държавата. Това я ядоса и ме нарече комуняга.

Друга жена коментираше как нямало да гласува за един от кандидат-кметовете, защото имал смешно име. Не можело човек с подобно име да стане кмет на града ни. Получи голямо одобрение, дори един мъж, който се готвел да гласува за този кандидат-кмет, на базата на нейните подигравки промени избора си.

Този един час, прекаран в чакане, може би ми даде много повече поводи за размисъл и решение от всички часове, в които бях мислил сам със себе си. Как гласува българинът. Инерционно, стихийно – това беше тъжният извод. Защо гласува? Защото трябва и защото иска промяна. Но всъщност не знае каква промяна точно иска. Клишето „по -добър живот" отдавна за мен лично не означава нищо повече от празна популистка фраза.

Погледнах отново списъците с кандидати – имена, които не ми говореха нищо и имена, които през последните седмици ме облъчваха с обещания, че ще свалят този и онзи и, че ще направят това и онова. Само да им дам гласа си.

Един старец ме попита, докато гледах, бюлетината на Бойко коя е. Опитах се да му обясня, че няма кандидат с името Бойко. Той обаче настояваше, че искал за Бойко да гласува. Дори се опита да ме агитира да направя същото. От опашката го чу един негов връстник и го обвини, че предава партията и така няма да му вдигнат пенсията. Намесиха се и други.

Най-накрая влязох в училищната стая, превърната в изборен център.
С учудване видях, че „тъмните стаички" всъщност са две, но на практика се ползва само едната. Попитах един от застъпниците – защо.

Оказа се, че химикалът бил само един и това е причината.
Влязох, взех единственият химикал, разгънах километричната бюлетина и понечих да поставя своето хиксче за кандидат хикс.

Не можах. Не можах да избера „по-малкото зло". Защото не съм сигурен има ли изобщо такова и ако да – кое е то. Кой ще направи така, че в изборния ден да има 2 химикалки в изборната стаичка. Че опашките да са образувани наистина от изборна активност и застъпниците да не са повече от гласуващите.

Днес чета за повсеместния изборен хаос, за изхвърлени бюлетини, за хорско недоволство. И се питам – дали вчерашният час, час изгубено неделно време, беше наистина изгубен за мен. Питам се и другата неделя къде ще бъда и защо?