club50plus.bg

Има ли изобщо начин да се противодейства на агресията

Има един механизъм, благодарение, на който човек не умира от ужас всеки път, когато чуе за злото или не дай, Боже, влезе в обхвата му. Нарича се десенсибилитация – намаляване чувствителността на организма към определен дразнител. Обикновено това става с подаване на малки дози от същия. Казано на прост език човек свиква, чувствителността ни пада, ставаме все по-дебелокожи и невъзмутими. Толерантността към агресивността се развива по същия начин – тя си расте след всяка обидна дума, която сме понесли, набъбва след всяка несправедливост, която не сме забелязали, сраства в нас след всички „без да искам – нараних те”.

Толерантността към агресията е злокачествено заболяване,

от което обаче не се умира. Е, има кризи, но те отминават бързо и лесно се забравят, защото агресията е като холивудски екшън – има и своите забавни страни, когато не се случва на теб. Какво са новините, когато вечеряте семейно, без поне едно разчленено камикадзе на пътя, без скандали, война, убийства, бедност и нещастие. Добрата новина не е новина. За какво ни е кино и тератър, като всяка вечер стоим, като зрители в трагедия и изживяваме катарзиса, че днес това не се случи на нас. Катарзис – дребен, беден и примирен. Едно цъкане под мустак, „докъде я докарахме" и ето я – поредната доза привикване. Е, трябва да сме честни, че има моменти, когато дори обръгналото на действителността сърце може да се уплаши.

Логично, случва се, когато в лошите новини са замесени деца. Това си е трудно за преглъщане. Да, има такива случаи, които отприщват разговора за агресивността... Когато деца убиваха деца – ужасяващата трагедия на момичетата от Пловдив, които удушиха своя съученичка, пребитият в Студенстки град пред дискотеката „Амнезия" Стоян Балтов, убийството на 12-годишния Цветан, заколен с над 60 удара от 16-сет годишно момче. (Мир на праха им!) За съжаление тези новини са само върхът на айсберга. Един тумор от агресия, който събира отрова всеки ден. Не обръщаме внимание, свикваме му, не го мислим.

Почнат ли спешни срещи из медиите, групи от мобилни психолози, анализатори
– пишман и вещи, да се мятат от студио на студио, от интеревю на интервю, значи е станала някаква кърварва баня с деца, и по това можете да познаете, че туморът на толерантността към агресията се е пропукал. Те пообиколят, пообиколят, па се покрият, а ние пак забравим. И после пак капсула, до следващият брутализъм. Но трябва да е брутално, защото инак няма да ни впечатли и пропука.

Има ли изобщо начин да се противодейства на агресията,

да се измисли превенция срещу нея. Нека бъдем обективни – едва ли. Агресивното поведение има хиляди модалности и безкрайно много възможности. Ще кажете – хората не се убиват от днес, злото шества в света от Сътворението. Това не е модерен феномен някакъв. Други ще опонират, че агресията е защитен механизъм, даже инстинкт, трети ще се сопнат – ква агресия, бе, хората нямат пари, четвърти правилно ще отбележат – закони няма, а и не са за всички еднакви и народът се ядосал, та побеснял...

 Агресията носи мантия на победител. Тя е социалният, често медийният, респективно житейски образец за успеваемост. Искам да имам примери за обратното. Разбирате ли

колко много ми трябват примери, социално значими примери,

иначе други – от книгите и аз си имам. Моля ви, дайте един пример, който да важи за 14-15 годишните деца на прехода. Дайте го на тези 99 процента от тях, които на въпроса „Проява на сила или на слабост е агресията?" отговарят категорично – че е проява на сила. Вижте, те много добре знаят „верния", официалния отговор и го защитават с клишета за доброто „слабост е защото не е морално" и други чути алабализми, в който, повярвайте ми, изобщо не вярват. Ама изобщо.

И така, как сега, като толерирахме точно тези модели на поведение – в политиката, в медиите, в поведението да свалим от „агресив стайла" звездният му ореол. Няма да му мине модата, да знаете. И много ще са жертвите на модния му писък. Не теории, примери трябва да развиваваме. Кажете един.