club50plus.bg

Език свещен на моите деди 
език на мъки, стонове вековни, 
език на тая, дето ни роди 
за радост не - за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга 
и кой те пощади от хули гадки? 
Вслушал ли се е някой досега 
в мелодьята на твойте звуци сладки?

(Иван Вазов - Българският език)

Едва ли има някой от нас - зрелите български граждани, който да не знае тези стихове. Едва ли има и някой, който да не настръхва, когато ги чуе, особено ако се намира извън пределите на страната. Дефинитивно просто казано езикът представлява система от правила. Малко по-обширо е определението, според което езикът е стихийно възникваща и развиваща се в човешкото общество система от членоразделни знаци, която служи за комуникация.Но тук може би иде реч за речта? Според Библейското тълкувание езикът, речта се явява едто от най-отличителните дарования, които Бог е дал на човека, за да го улесни в  обществения живот и да му даде най-високо наслаждение. Затова човекът трябва да го цени и употребява достойно за Божията слава, и за доброто на човечеството.

Днес и езикът, и речта имат коренно различен облик, плод на динамиката на съвремието, която динамика неминуемо, както векове преди, се отразява на начина на говорене, писане, изразяване, комуникиране, отразяване. Разбира се, всички знаем, че езикът е динамична система, а лексиката е изключително крехка, или може би – еластична, и податлива на всякакви влияния. Тези влияния обогатяват и усъвършенстват езика, развиват го и допринасят за неговата жизненост. Тогава защо се дразня, когато детето ми отива на среща с „френдове" или пък президентът изготвя „екшън" планове? Защо слухът ми чувства дискомфорт, когато в новините съобщават, че българският „йогурт" е най-добрият в света или че еди кой си е „канцелирал" поканата за визита у нас. Всъщност и думата „визита" не е никак българска, както и „дискомфорт", както и „динамика"...

Според изследване на академик Стефан Младенов, датиращо от далечните 1920-1921г., единствено думите бисер, белег, белчуг, бъбрек, пашеног, тояга, чипаг, копище, кумир, сан и чертог са думи, останали от езика на Аспаруховите българи. 11 думи. Невероятно...нали?

Възникване на българския книжовен език

През 6 век започва преселването на славяните на Балканския полуостров, през 7 век Българите, предвождани от хан Аспарух минават долното течение на Дунав, покоряват славянското население в Мизия и поставят началото на нова държава, именувайки я България, а населението й – българи. Прабългарите обаче били далеч по-малобройни в сравнение с числеността на заварените славянски племена и така в течение на времето завладените славяни претопили завоевателите, преобразувайки и измествайки езика им. За да останат единадесет думи, повечето от които напълно неизвестни на съвременните българи.

През 863 г. Солунските братя създават азбука, основаваща се на звуковата система именно на славянската реч и превеждайки черковни книги на славянски, поставят началото на славянската и българска писменост. Българското наречие, което се говорело към средата на 9 век северно и източно от Солун бива записано на книга и от този момент насетне се превръща в литературен език. Това е и първият, най-стрият славянски книжовен език. В него влизат редица диалекти, чиято съвкупност образува единна езикова общност, наречена български език.

Развитието на българския език като народностен и национален език, се е осъществявало в тясна връзка с историческата съдба на българския народ, с взаимодействието му с други народи, най-вече със съседите неславяни, обитаващи Балканския полуостров. Политическите, икономическите и културни условия, при които е битувал народът ни, оставят отражение и върху развитието на книжовния език. Той се изменя, както лексикално, така и претърпява генерална структурна промяна и граматично престрояване.

Някой ще каже - и какво от това? Защо ни е този, наш език. Ние не живеем в миналото, живеем в бъдещето, а бъдещето се глобализира, дори езиково. Така е - глобализира се, падат граници, падат езикови бариери. Пътуваме. Но какво е нашият роден, майчин език, ако не нашата идентичност? Не са ли неговите думи онези думи, които най-добре изразяват българската ни мисловност и които улавят музиката на мисълта ни с най-малките й извивки? Я да се пробваме да кажем "От трън та на глог" на английски например - няма да е същото. Или пък, как би звучало прословутото българско "Да, бе, да" на испански, ако го преведем дословно. Никак. Безсмислено. Не случайна е била вековната битка за съхранение на езика. Защото, съхранявайки него, съхраняваме себе си, националното си съзнание. А то е това, което ни позволява да бъдем част от света, уникална, самобитна част. Защото...има ли начин да бъдем себе си, без да съхраним себе си? Дали бихме боравили добре с другите световни езици, ако не познаваме и ползваме онзи, който наричаме майчин? Дали бихме били ако го нямаше него – езика ни. Много въпроси, чиито отговори вероятно са различни за всеки  от нас. По един начин би отговорил крайният пурист, по-друг – онзи който определя себе си като „дете на света".

Но едва ли има българин, който би нарекъл следващия стих на Ран Босилек старомоден:

Родна реч, омайна, сладка,
що звучи навред край мен;
реч на мама и на татка,
реч, що мълвим всеки ден.
Тя звънти, когато пея,
в радостни игри ехти;
вечер приказки на нея
баба тихо ми реди. 

Вероятно много от вас биха го почувствали опорочен обаче,  ако го прочетат във вида " Rodna re4  omaina sladka, shto zvu4i navred krai men". Смисълът е същият и прочетено звучи същото, но...

Нека съхраним езика си, да съхраним себе си и да го предадем на внуците си такъв, какъвто нашите деди са го завещали на нас - български.