club50plus.bg

Докога ще живеем в криворазбрана цивилизация?

Вече отмина и онова залитане във времето, когато се мислеше за супер европейско и особено модерно да заместваме кирилицата с латиница, за да ни е по-лесно писането в интернет или да пишем не съдържателните си смс-чета.

Гърците, които преди нас са в европейската общност, имат къде-къде по-сложна азбука, но не възприемат за някаква си трудност и даже не помислят да я заменят с нещо универсално, колкото и да е съвременно и модерно.

Ако кирилицата и българският език днес са част от европейското културно многообразие,

а братята Кирил и Методий са чествани като равноапостоли на Европа, онази глупава мода да се поевропейчваме чрез латиница, май по-заглъхна. После дойде истерията срещу Дядо Вазов и българската идентичност, обявиха ги за излишни и демодирани в наше време. Яростно се противопоставяха на „варварската” ни история, че Баташкото клане не било с онези чудовищни размери на човешката жестокост и безумие, както го описват летописците.

Вълните на криворазбраната ни цивилизованост ни заливат и днес, коя от коя по голяма и по яростна. Опитаха се да ги превърнат в несигурни, дори когато ЮНЕСКО призна нашите културни паметници и живи човешки съкровища. За малко да ни отнемат признанието, че Несебър е уникален културен и исторически град-паметник, заради безхаберно варварско строителство върху културните ни ценности. Или да отнемат значението на културните ни паметници и живи човешки съкровища, каквито са читалищата – феномен от възрожденското ни минало, където пламвал и се отглеждал възрожденският дух на българина преди Освобождението.

За драматизма на българския път през времето свидетелстват две дати,

свързани с твърде отдалечени събития от нашето минало – 24 май, символ на ранния разцвет на културата ни, и 3 март – възкресение след дългия мрак на робството. Ако нямаше изпреварване, закъснението щеше да бъде по-пагубно. Ако не съществуваше Златният век, по-трудно щяха да покълнат семената на Възраждането. Но в историческата съдба няма условности. Тя ни е отредила тези празници, в които се оглеждат чертите на националния ни характер. Между гнева на Паисий и комитетската мрежа на Левски се побират дела на безброй имена на просветители, на велики апостоли и скромни поборници, недочакали победния звън на камбаните. Явление, от което и днес се интересуват в Европа, като непозната и непреводима практика за винаги отворените към новото и полезното европейски партньори.

Макар да имаме свои духовни уникати, европейците не смятат, че сме успели да съхраним традициите си в типично нашите форми на култура, използвайки духовното ни наследство. Въпреки това те искат да споделят с нас онази практика, която успя да събуди духовното съзнание на пет века поробената ни България.

И не криворазбраният ни прагматизъм на прехода е интересен за европейците

Напротив, той и за тях е отблъскващ и абсурден. Не разбират например новата формула, която гласи, че не е нужно да учиш, за да оцелееш и успееш. Европа изработи перспективна стратегия 2020, в която индустрията на знанието е водеща. За нас си остава практиката, че да оцеляваш е по-важно, отколкото да се развиваш. Контрасти всякакви. Забравихме някогашната цел на старите българи, за които е било от първостепенна важност да изучат децата си, да ги приобщят към културата на света, изпращайки потомците си да учат в Одеса, Букурещ, Виена, Париж, Берлин, Манчестър, Чикаго и Торонто, Мелбърн и Отава. Но първо да минат през българското, създадено от будителите на нацията – Кирил и Методий, от тези, които превърнаха буквите в поезия и проза, книгите в обществена ценност, изкуството в духовна същност, в нравствена и естетическа необходимост.

И днес те, новите будители, са там

– в училището, където Валери Петров чете свои и преведени от световните класици стихове. В читалището, където примата ни Красимира Колдамова обучава 7-годишни балерини. В университетските зали, където Райна Кабаиванска предава в майсторския си клас световната класа в операта, а Милчо Левиев – в майсторския си клас преподава знанията си за джаза и разкрива свободата на духа.

Но излезеш ли навън, накъдето и да погледнеш по широките ни булеварди ни гледат опасно разголени поп фолк певици, съмнителна сексуалност на популярни мъже, вместо на нашите духовни икони. Оттам ни облъчва фалшива пищност на силиконови сюрреалистични голотии, вместо изпитите образи, говорещи за въздържание, самоконтрол и отдаденост на науката. Няма ги духовните образи на наши стародавни светци или на съвременните ни икони, като Райна Кабаиванска или Валери Петров например. Билбордовете крещят с фалшива пошла експресивност, която убеждава млади неукрепнали психики, че им е нужно развлечение, не култура. Блясък, показност и голотия, вместо издържана ценностна култура, поднесена чрез изкуството. Цели 22 години се лутаме в прехода и поглъщаме неговите мутации – от мутренските правила до разголената изпразнена от съдържание същност, в която кънтят и се блъскат празни духовни пространства. Сред тази масова преса приканваща към съмнителни подражания е трудно да осъзнаем, че културата е спасителният ни пояс в днешните тресавища на икономическа и духовна криза. Тя е дъждобран, предпазващ ни от дъжда от пошлост.

Културата е още ориентир за духовното ниво на обществото

Дали вървим напред, или циклим с малки стъпки френетично напред-назад, от което движение повече затъваме в пясъците, отколкото да вървим напред с големи уверени крачки, е въпрос на личен и обществен избор. Култура или изкривени модели, довеяни кой знае откъде в условията на демокрацията, където свободата на духа се превърна в слободия. Ако не се управлява и самоконтролира, затъваме във все по-безнадеждни тресавища. И се превръщаме в заплашителни карикатури за европейските ни партньори, както на собствените ни традиции, така и на европейските ценности и посоки.

Сюжетът на добре познатата нашенска комедия на Ст.Л.Костов „Криворазбраната цивилизация" ни преследва с пълна сила, докато не се изчистим от съмнителни приоритети и преподредим ценностите си.

Всяка година в навечерието на светлия празник на буквите е нужно да държим здраво самоконтрола, да пресеем просото от плявата и се очистим от раздуваните „полуистини" и „полулъжи" за новото време и поевропейчването ни. Свободният пазар опитва да ни поднася културния продукт като стока и по-малко - като ценност. Но истинският културен факт не е развлекателен екшън. Засега масовата поп фолк псевдо култура се подчинява на властващите икономически правила. Ако си припомним, хората на изкуството от древността са нарушавали правилата, създавани от власт имащите и публиката ги е припознавала като изразител на своите емоции и чувства, като балансьор на съществуването си. Културата е пространство, където важат духовните правила, а не тези на конвейра на масовото производство и пазара. Задръстването на пазара със съмнителни и даже пошли образци принуждава масовият потребител да го приема и консумира ежедневно.

На територията на малка България има предостатъчно много културни институции –

университети, читалища, професионални театри, опери, оркестри. Българинът от векове обича да общува. Дали ще го направи на маса с приятели или на публично място – това може и да е балкански синдром. В този пейзаж странно се вписват езотерични източни медиатори или западни алтернативни нови религии, приели хитро ролята на обществени психоаналитици на общества, страдащи прекалено дълго в условия на криза.

Алтернативи, посочващи ни къде и как да отпуснем насъбраното ни напрежение, да се отърсим от разочарованията, да решим проблемите ни. Можем да го направим в театралната или концертната зала, в местното читалище, в клубовете по интереси, все места за човешко общуване и приобщаване към културните ни ценности. Разбиранията за този типично балкански механизъм на живеене може би изненадва западняците с реакциите ни за съхранение, но това си е нашата действителност. На онези места търсим приоритетите в днешния свят в културата и изкуствата и с тяхна помощ противопоставяне на примитивните манипулации. Обществото е жизнено само, ако духът и тялото са в баланс. Разбира се, нужни са ни както спортните зали, така и средства за културна дейност. Но ако има повече условия за физкултура и по-малко за култура – дисбалансът е налице. Криворазбраните промени водят след себе си криви истини, в които с времето всички започват да вярват. Или повечето. Още по-важното е българинът да не губи ориентир в нещата, където опитват да се подменят ценностите, а алтернативите остават незабелязани и непредпочетени.

Ако пък има късмет да направи правилния ориентир, то може да запее свободно и широко отколешната песен „Върви, народе, възродени..." и да иска да води в душата, сърцето и в бита си днешното ни слово към неговите светли бъднини, както ни завещаха светите братя – равноапостоли Кирил и Методий.