club50plus.bg

Времето разказва

За българската столица, позната в древността като Сердика, Сердикия, Триадица, и Средец съществуват няколко легенди. Една от тях разказва, как София се казвала дъщерята на римския император Юстиниан. Тя била тежко болна. Баща й викал прочути лечители от далечни земи, но никой не успял да я излекува. Намерил се мъдър старец, който казал на императора, че София ще се оправи, ако я изпратят да живее на място, където има красива природа, хубав климат и лековита вода. Юстиниан веднага разпратил свои верни хора да търсят такова чудно място. Част от неговите пратеници стигнали до подножието на Витоша и седнали да си починат. Пили от бистрата студена вода, вдишали от чистия въздух. Толкова им харесало, че решили да останат още няколко дни. По време на престоя се ободрили, отпочинали от дългия път, усещали тялото си по-здраво, а духа си по-бодър.

Върнали се пратениците в двореца и донесли радостна вест – били открили мястото, където императорската дъщеря щяла да оздравее. Скоро след това София се заселила там, в полите на прекрасната планина. Не минало много време и тя оздравяла, разхубавила се, била преизпълнена с живот и енергия.

Вестта за оздравяването й се разнесла и много нейни приятели също се заселили в подножието на Витоша. Съществуващите там селца бързо се разраснали, превърнали се в град, който приел името на императорската дъщеря. Тя от благодарност за оздравяването си съградила храм и го нарекла на свое име "Света София".

В града един ден дошъл и братът на София. Той харесал тези земи и решил да ги завладее, като първо погуби сестра си. Тя побягнала към църквата. Брат й обаче я настигнал точно пред дверите на храма и замахнал да я посече със сабята си, но девойката изчезнала между вратите. Господ я спасил заради добрата й душа. Гледайки своя град от небето, София заплакала. От сълзите й потекли топли минерални извори.

Когато градът паднал под турска власт, османците не посмели да превърнат църквата "Света София" в джамия – толкова красива била. Завоевателите обаче не позволявали на българите да влизат в храма, да се молят, да кръщават там децата си и да опяват мъртъвците си. Вместо това на входа й устроили място, където да се молят мюсюлманите, поставили строга охрана. Но въпреки това в църквата постоянно горели свещи. Чудели се турците кой пали тия свещи, като никой не влизал или излизал.

Решили да разрушат храма. В момента, в който нападнали сградата обаче, небето притъмняло, огромни светкавици го прорязали, пороен дъжд и град сякаш скрили земята. Нападателите се разбягали в ужас. Когато се прибрали по домовете си, заварили тежко болни любимите си хора, а цялото семейство на предводителя им било мъртво.

Забравили турците за църквата, повече не се приближили до вратите й. Българите отново започнали да отправят в храма горещите си молитви. И така – до ден-днешен.