club50plus.bg

Всеки от нас е капка вода в езерото, а то е такова, каквото сме всички ние

В ситуация на икономическа криза – израз, влязъл в широка употреба напоследък, често се чуват гласове и мнения кой може да ни оправи. У нас политиката винаги е била  привлекателна, всеки се занимава с нея и отстоява позицията си за нещата. При всички случаи обаче, става ли въпрос как България да бъде европейска не само в топографски аспект, но и с манталитета на своите граждани, погледите ни са насочени някъде извън нас самите. Чакаме някой външен и различен да дойде да ни оправи, а ние да си бъдем все същите, каквито винаги сме били.

Вечер се възмущаваме пред телевизора на поредния случай на корупция, нямаме търпение да бъде вкаран някой в затвора, размахваме страховито ножове и вилици заедно с набучените кюфтета, но излезем ли навън с колата си, ако ни спре полицай за някакво провинение, пробваме да минем с 20 лева. Като че ли всички прегрешения в живота са нещо абстрактно от нас самите.

Смятаме за недопустимо някой да започне строеж без спазване на елементарни строителни правила, с което застрашава живота на хора. Но това колата ни да е минала технически преглед по втория начин, да е без светлини или да караме почерпени – все неща, не по-малко опасни и дори повече с оглед мащаба си, за нас е в реда на нещата, ако можем да минем с 20 лв.

Докато всеки от нас не се замисли, че държавата е такава, каквито сме всички ние, дотогава ще си бъдем все същите – с едни и същи управници, сменящи само имената си. Понеже управниците са това, което сме и ние. Всеки народ заслужава своите управници, е казал Хегел и едва ли може да се добави нещо повече към думите му. Дребният рушвет, даван на полицая, е само произволен пример за това как в целия си живот смятаме, че основният проблем идва от голямата и осветена крупна далавера, без да се замисляме върху собствените си постъпки, наглед дребни и незначителни.

Ние сме капките вода в езерото, а то е такова, каквото сме всички ние. Докато търсим виновника извън себе си, ще си останем там, където сме. Виновници извън нас има достатъчно и гневът ни към тях в повечето случаи е оправдан. Не защитавам никого. Но ние по-добри ли сме от тях? Дори и много родни емигранти, тръбящи какви са порядките навън и колко изостанали сме тук във всяко отношение, върнат ли се в България, също укриват данъци, бутат се за място на светофарите, държат се неуважително, понеже „тук е България" и всичко е позволено...

Как можем да имаме претенции към държавата, ако ние, съставните й единици, сме всичко онова, което всъщност отричаме. Това, че ние ще сме добри, ако всичко около нас е както трябва, е заблуда за непрогледнали хора. Принципът е обърнат. Интересът на българина към политическия живот е проекция именно на нежеланието му да се занимава със самия себе си, а да търси решението на всички проблеми някъде извън него. Където е по-безопасно и няма неудобни въпроси или равносметки.

Може би вярата, че нещо отвън трябва да се случи, е залегнала дълбоко в народопсихологията ни и идва още от времето на турското робство. Тогава например се е носел слухът за Дядо Иван, който ще дойде и ще ни помогне. След това са последвали войните, по време на които българската армия е спечелила повечето си битки, но съдбата ни се е решавала далеч от бойното поле, а ние просто сме можели да очакваме нерадата си присъда от позицията на губещ, без да можем да променим каквото и да е.

Граждани сме на малка държава, при това разположена на ветровито място, политически погледнато, и исторически сме обременени с идеята, че нашето спасение се крие във външна помощ. Дали затова сме сме престанали да разчитаме на самите себе си? Каквито е да са историческите реалности и обективно обусловените наслоявания в народопсихологията ни, определящи сегашното ни битие, е време да насочим поглед към самите нас, да си повярваме, а оттам да станем по-критични и взискателни към самите себе си.

Чувал съм за изследвания, че българите сме на едно от челните места по гледане на телевизия. Всевъзможни сериали, игри, реалити шоута и др. ни забавляват неуморно и с тях се опитваме да подменим несъстоятелността на личния си живот. Не че останалите телевизии по света са нещо по-различно. Въпросът е във времето, което им отделяме тук. Дали високият процент на гледаемост у нас не е заради очакването ни да получим решение на проблемите си отвън – да получим любовно удовлетворение, съпреживявайки на сълзливите сапунени сериали, да сме поп звезди, посредством някое музикално шоу, а с най-трагичните участници, които биват излъчвани по предпочитание, да погалваме егото си с това, че ние сме много по-можещи.

Имаше една приказка за неволята - за двама братя, които тръгнали сами за дърва и когато попитали баща си какво да правят, ако им се счупи каруцата, той им отговорил, че трябва да извикат неволята и всичко ще се оправи. Така и станало, каруцата наистина се счупила, братята викали до смрачаване неволята, но след като тя не идвала да им помогне, те най-накрая се хванали и поправили колата си. Именно това била неволята, която имал предвид старият им баща – да разчитат на себе си в трудна ситуация.

Мисля си аз, дали не е време всички ние да спрем да викаме неволята. Колко още трябва да я зовем, за да разберем, че е време да запретнем ръкави и да си поправим сами каруцата. За да не стане така, че викайки прекалено дълго, да забравим накъде сме тръгнали, кои сме и какво можем. И да си останем вечно викащи неволята, губещи своята идентичност хора, докато каруците на останалите народи ни отминават една по една.